Мариане Уилман - Магията на дракона

Думите му бяха посрещнати с мълчание. В този миг мъжът с кафявата вълнена мантия скочи и измъкна меча си.

— Смърт на Кадор и на бунтовниците!

По негов знак хората на Лектор нахлуха в странноприемницата и настана страшна суматоха. Тресалара видя как Кадор и Бранд се хвърлят напред с извадени мечове. Тя бързо скочи през прозореца и затича към конюшните.

Мислено благодари на Джедай и стария коняр в замъка, които я бяха научили да действа бързо и съобразително. Във втората клетка имаше прекрасна кобила с бяло петно на челото. Тресалара отвори торбата, превързана към седлото, и откри вътре една пелерина в черно и сребристо. Ловко сложи юздата и се метна върху кобилата.

Останалите посетители в странноприемницата се бяха притекли на помощ на Кадор и хората му. Повечето от войниците на Лектор бяха изтласкани към вратата, но битката си оставаше неравна. Нови и нови войници излизаха от гората. Кадор и хората му бяха обречени.

Разумът диктуваше на Тресалара да се насочи към главния път и да се отдалечи колкото е възможно повече от странноприемницата. Тя се опита да си внуши, че това е една възможност да се възползва от обстоятелствата — ако узурпаторът е зает да се бие с бунтовниците, той няма да има време да я търси.

Обви плътно около тялото си сребристочерната пелерина и препусна към предната врата, където неколцина войници стояха на стража, за да не допуснат никой да избяга.

— Хей, вие! Аз съм пратеник на лорд Лектор. Последвайте ме! — извика девойката. — Принцеса Тресалара се опитва да се измъкне по пътя край реката! Всички трябва да се присъединят към преследвачите й!

Обиколи странноприемницата и продължи да крещи „заповедите на лорда“. Капитанът, чул виковете й, заповяда на хората си да се оттеглят. Всички хукнаха към гората, където бяха скрили конете си, и веднага препуснаха след Тресалара.

Бяха изминали доста години, откакто за последен път принцесата бе яздила през Тайнствената гора, но паметта й не й изневери. Тя поведе хората на Лектор по извитите пътеки, примамвайки ги все по-навътре и по-навътре в гората, докато накрая те напълно се изгубиха в тъмнината.

Тогава Тресалара захвърли пелерината и се вкопчи в един надвиснал клон. Останалият без ездач кон, избяга в мрака. Девойката се покатери на дървото и се скри сред гъстите листа. Сега положението й бе много по-лошо, отколкото преди няколко часа, защото ако я видеха, войниците на Лектор сигурно щяха да я познаят.

Въпреки всичко никога досега не се бе чувствала по-жива и изпълнена с енергия.

Разнесе се тропот на копита. Тресалара се сгуши и затаи дъх. Ездачът беше точно под нея. Лунната светлина, която се процеждаше през листата, освети ястребовите черти на лицето му и златистата коса. Кадор!

— Ти си един глупак, млади Трев, но никога не съм срещал по-смел глупак! — Протегна ръка, за да й помогне да скочи долу. — Ела. Нямаме време за губене.

Тя се поколеба, но в далечината се чу дрънкане на оръжие и конски тропот, знак, че хората на Лектор се връщат. Скочи.

Той я хвана, обърна черния си като нощта жребец и препусна в галоп. Принцесата се почувства защитена и спокойна, въпреки дебнещата ги опасност. Изглежда Кадор добре познаваше гората, тъй като конят се носеше по кадифените поляни, скътани сред вековните дървета, и избягваше гъстите шубраци и бодливите къпини. Най-накрая стигнаха до една просторна поляна.

Кадор смушка черния жребец и животното се стрелна като вихър. Кръвта на Тресалара кипна, а сърцето й запя, предвкусвайки вълнуващи приключения. Всичко у нея застана нащрек. Тялото й се стегна. В далечината, огрени от лунната светлина, проблясваха водите на Тайнственото езеро. Легендите разправяха, че тъкмо на това място някога преди много години бил намерен Кристалът на Андун. Когато приближиха, от повърхността на езерото се надигна сияйна мъгла, която се разпростря като прозрачно було над земята. Черните дървета въздъхнаха и зашепнаха. На Тресалара й се стори, че съвсем ясно различава думите им.

Пътуването й с Кадор под обсипаното със звезди небе приличаше на прекрасен сън. Искаше й се никога да не свършва. Обгърната от нощта и окъпана от лунните лъчи, забравила мъката и умората, тя с радост би яздила така до края на света. Топлината на мускулестото тяло на Кадор проникваше в нейното, сгряваше я, прогонвайки надалеч студа на нощния въздух.

Силната му ръка здраво обгръщаше кръста й. Тресалара би трябвало да се чувства напълно защитена, притисната до широките му гърди. Вместо това тя имаше странното и необяснимо чувство, че никога досега не е била в по-голяма опасност.