Мариане Уилман - Магията на дракона

Дори не вдигна очи, за да срещне нейните. От онази чудотворна нощ в голямата зала не я бе докоснал нито веднъж, нито пък бе разговарял насаме с нея. Поведението му си остана сдържано и почтително, подобно на поведението на всеки рицар към неговата кралица. Тя прехапа устни, за да спре треперенето им. Това бе велик момент за Амелония, но без любовта на Кадор за нея той нямаше значение.

Смелият воин от Килдор бе не по-малко нервен от Тресалара. Искаше да произнесе клетвата си за вярност, но устата му пресъхна. Толкова много я обичаше! Тя бе рискувала всичко за него, дори и живота си. А докато беше в лагера, той се бе отнасял към нея като към слугиня, накрая дори я бе съблазнил. Не заслужаваше да целуне дори върха на пантофката й.

Никога, нито с дума, нито с поглед щеше да намекне за времето, което бяха прекарали заедно, макар че винаги щеше да пази спомена в сърцето си. Искаше му се да се обърне и да си тръгне, да забрави, че някога я бе обичал, да се завърне в самотните и скалисти планини на Килдор. Ала не можеше да го направи. Въпреки че нейният висок ранг винаги щеше да ги разделя, той щеше да посвети живота си в служба на кралицата на Амелония. Неговата красива, завинаги изгубена любов.

Кадор сведе глава, целуна кралския пръстен и промърмори същите онези думи, които й бе казал в лагера на бунтовниците:

— Вричам се с цялата си душа и сърце на теб, лейди. Кълна се, че ще посветя живота и меча си на твоята кауза. Приемаш ли?

Тресалара повдигна брадичката му с пръст, за да го накара да я погледне. Сега бе време да покаже, че е истинска кралица. Сърцето й се изпълни с радост. Все още не бе твърде късно. Тя пое дълбоко дъх и забрави за гордостта си.

— Приемам предложението ти да служиш на короната на Амелония. Но аз искам нещо много повече от теб. Разбира се, само ако доброволно си съгласен да направиш тази жертва. Изправи се, Кадор от Килдор. Ти си този, който искам да сподели силата на Кристала на Андун с мен.

Очите й сияеха от любов.

— Царуването е самотна работа, милорд. Аз не искам да коленичиш в краката ми… Аз искам да стоиш до мен, като мой съпруг и крал, и заедно да управляваме тази страна. Заслужи го със сърцето си, със своята смелост и мъдрост.

Кадор не вярваше на ушите си. В този миг се надигна оглушителен рев;

— Да живее Тресалара! Да живее Кадор! Да живеят кралят и кралицата на Амелония!

Тя му се усмихна и една очарователна трапчинка се образува в ъгъла на устните й.

— Ще приемеш ли, Кадор от Килдор, тази последна и може би най-тежка задача?

Стори й се, че измина цяла вечност, докато чакаше отговора му. После се намери притисната в прегръдките му, а устните му се впиха в нейните, сякаш бе прислужницата на някой фермер, отпуснала се в прегръдките на своя любим в светъл летен ден.

Поляната се огласи от радостни викове. Кадор най-сетне откъсна устни от нейните, но продължи да я държи в прегръдките си.

— Има само още едно нещо. Ако искаш да имаш покорен съпруг, моя кралице, ще трябва да си потърсиш друг. Ти неведнъж си повтаряла, че никога не си срещала по-твърдоглав, по-властен и по-упорит мъж. Сигурна ли си, че ще можеш да живееш с мен?

Тресалара сладко му се усмихна.

— Една кралица е длъжна да се жертва за своето кралство.

Кадор отново я целуна. Двамата стояха притиснати един до друг, а любовта им придаваше сила, много по-голяма от силата на всяка магия. Много по-силна дори от тази на Великия кристал на Андун.

Когато най-после двамата се обърнаха, за да приемат приветствията на поданиците си, Кадор се наведе и зашепна в ухото й. Без да знае, със следващите си думи той прокуди и последната сянка, помрачаваща щастието на Тресалара.

— Бих искал баща ти да бе доживял този ден. Щеше да се гордее с теб! — Докосна леко с устни челото й и продължи: — Въпреки че си смела и не отстъпваш по нищо на нито един мъж, аз от цялото си сърце се радвам, че единственото дете на крал Варо е дъщеря!

Притисна я с все сила и буйно я целуна.

„Някои разправят, че в деня на сватбата на Тресалара и Кадор благородниците и бунтовниците празнували заедно и станали още много сватби. Други пък казват, че Камъкът на Андун зазвънял като камбана и ангелските звуци се чули и в най-отдалечените кътчета на Четирите кралства.

Като всички приказки и тази има щастлив край — Тресалара и Кадор управлявали Амелония дълго и мъдро. Те отгледали много, много деца, някои от които наследили аметистовите очи и червеникавозлатистите коси на майка си, други пък взели сапфирените очи и златистата коса на баща си. И, разбира се, всички живели щастливо дори и след…“