Мариане Уилман - Магията на дракона

Силен гръм разцепи въздуха и по ръката й пробяга студен пламък. Студът се превърна в невероятна горещина. Тресалара не можеше нито да помръдне, нито да си поеме дъх. После почувства как я изпълва огромна сила и светлината от стотици слънца. Тя се разля по цялото й тяло и премина в Кадор.

Когато яркото сияние изчезна, всички присъстващи примигнаха. Когато погледите им се проясниха, всички извикаха от радост. Тресалара бе цяла и невредима.

Тя се надвеси над Кадор и го целуна по устните. Усети как плътта става топла и мека, чу тихите удари на сърцето му. Видя как очите бавно се отварят. Помисли, че сърцето й ще се пръсне от радост.

Вдигна обляното си в сълзи лице и задавено промълви:

— Кадор оживя!

Всички камбани в кралство Амелония звъняха, докато принцесата бе коронована пред поданиците си. Кралица Тресалара се бе изправила върху платформата, обвита със знамето на Амелония. Тържествената церемония се извършваше върху голямата поляна край реката, за да могат да присъстват всички желаещи. Благородници и обикновени граждани стояха рамо до рамо, вперили радостни погледи в своята прекрасна кралица.

Съвсем наблизо, в липовата горичка, седеше един мъж с дълга бяла брада, който поразително приличаше на Свети Етелред, Господаря на Дракона, и с одобрение наблюдаваше церемонията. Малко по-встрани от него една млада двойка също не откъсваше очи от поляната. Мириден подръпна брадата си и изгледа светналите лица на своите ученици.

— Гордея се с вас, Найни и Илюзъс. И двамата успешно преминахте последното и най-голямо изпитание. Затова сега ще ви възнаградя. От името на силата, с която Бог ме е надарил, аз ви издигам в следващия по-висок ранг!

Във въздуха избухна облак дим, разнесе се мирис на тамян и Великият магьосник изчезна. Нямаше ги и двамата млади магьосници. На тяхно място стояха двама смъртни — красив тъмнокос младеж и очарователна девойка със слънчеви коси. Двамата смутено се спогледаха.

— Не те ли познавам? — попита младежът. Чувстваше се някак особено. Но вероятно прекрасната усмивка на това хубаво момиче замайваше така главата му. — Аз съм Ил… ъъъ, Илъс. Син съм на търговец от Морания. Пристигнах за коронацията.

Девойката се изчерви.

— А аз съм… ъъъ… — Забавно, но докато се взираше в тъмните му очи, като че ли забрави коя е. — Името ми е Най… Нина. Аз съм внучка на главния коняр на кралицата.

Младежът протегна ръка.

— Искаш ли да изпиеш с мен по чаша бира? Или може би предпочиташ да хапнем нещо сладко? Видях огромен поднос, пълен с всякакви лакомства.

— Много сте любезен, сър — мило му се усмихна девойката.

И двамата тръгнаха хванати ръка за ръка, обзети от взаимното чувство, че се познават от много, много отдавна.

Това бе най-прекрасният ден, какъвто не помнеха от години. Слънцето блестеше на безоблачното небе, чистият въздух бе изпълнен с уханието на диви цветя, а лекият бриз рошеше меката трева на голямата поляна. Тресалара тържествено приемаше почитта и любовта на поданиците си. Копринената й рокля с цветовете на дъгата бе обсипана с многобройни диаманти и искреше и при най-малкото движение. Върху главата й блестеше златната корона на Амелония, украсена с изумруди, а върху пръста й имаше пръстен с кралския печат.

Свещеният Камък на Андун бе поставен на пиедестал до нея, трите парчета бяха съединени, сякаш никога не са били разделяни. Тресалара искаше всички да го видят, защото той бе доказателство за нейното законно право да седне върху трона на Амелония, Мекото сияние на кристала я обгръщаше отвсякъде. Тя бе живото олицетворение на Камъка на Андун, на мира и благоденствието.

Може би никога нямаше да узнаят произхода на Кристала, но силата му бе неоспорима. Можеше да донесе глад или изобилие, война или мир, болести или здраве, смърт или живот. И тъкмо в това бе тайната му. Да създава и разрушава. Да твори и унищожава.

След като съединиха парчетата, всички успяха да прочетат: „Аз градя и аз руша“. В ръцете на Тресалара силите на кристала щяха бъдат използвани, за да творят само добро.

Хората пристъпиха напред, за да поздравят своята кралица. Пръв коленичи Кадор. Косата му, огряна от слънцето, приличаше на разтопено злато, а очите му бяха по-сини и от най-синия сапфир. Никога не бе изглеждал по-могъщ и по-красив. Тя протегна ръката си, върху която блестеше пръстенът с печата на Амелония. Пръстите й леко трепереха. Мислено се помоли той да вземе ръката й. Но огромната разлика в техния ранг бе издигнала стена, която Кадор очевидно нямаше намерение да събаря.