Ф. Уилсън - Рокаджийско

Да, но в кое? На етажа имаше четири.

Дойде му на ум, че трябваше да повика Сам, за да му помогне да прегледат стотиците, може би хиляди записи, които се пазеха тук. Не, по-добре да остави Сам да поспи, за да е свеж на сутринта. Трейси и без това не го ловеше сънят.

Откъде да започне? Реши да тръгне от края. Докато вървеше към студио Ж надолу по коридора, чу шум. Спря да се движи и шумът се повтори. Трополене… много слабо. Идваше от студио В.

Трейси извади чипоносия 357-и и открехна вратата.

В студиото цареше хаос. Навсякъде се търкаляха празни кутии от ролки; цялото помещение бе украсено с навити гирлянди от магнетофонна лента. Трейси стана безмълвен свидетел как една десетинчова ролка, повлякла зад себе си опашка от бляскава кафява лента, прекоси стаята и се блъсна в отсрещната стена.

Вляво, някой извън полезрението му изкрещя:

— Намрети шибнтъ лнтъ!

По кожата на Трейси пролази ледена тръпка. Този глас му бе познат. Само дето бе невъзможно. Без да му мисли много, той бутна вратата и влезе.

В стаята бяха четирима. Трима от тях — единият носеше сива филцова шапка, втория — плетена, а третият — гологлав и плешив — тършуваха из хранилището за ленти. Този, който привлече вниманието на Трейси, четвъртият, стоеше в центъра на студиото. Нисък, сравнително едър, с късо подстригана руса коса, тежки клепачи, тъмни вежди и малка уста с тънки устни.

— Мъмбълс!

Мъжът се ококори:

— Глейти!

Трейси се отърси от шока, че Мъмбълс е жив и покри стаята с пистолета си. Осъзна, че се е издънил като новак: нямаше подкрепление. Само че ги беше изненадал, така че бе възможно и да се справи.

— Вдигнете ръцете си във въздуха и застанете в средата — всички!

Те се колебаеха, поглеждайки към Мъмбълс, за да им каже какво да правят.

— Напртеквто кзва — избълва Мъмбълс.

— Какво каза той? — прошепна оня с плетената шапка.

— Кво става? Оглуша ли? — отвърна му плешивият. — Каза: „Направете каквото казва“. Така че, давай.

Те се присъединиха към Мъмбълс.

— А сега — всички по лице на пода.

Когато всички легнеха, щеше да повика подкрепление по радиото. Щеше да се получи добра акция, макар и да не беше като по книга.

Трима от тях се проснаха на килима. Само предводителя им отказа да се подчини.

— Ти също, Мъмбълс — каза Трейси.

Мъмбълс пристъпи наляво, зад един микрофон, поставен на хромиран статив. Остана прав.

— Знахси чищспявиш, Трси.

— Какво каза? — попита плетената шапка.

Плешивият отговори:

— Каза: „Знаех си, че ще се появиш, Трейси.“

Трейси се поинтересува:

— Как така оживя след оня прилив? Това искам да знам, Мъмбълс. И кого погребахме, след като не си бил ти?

— Кгашпраснш, чнге.

— Какво каза?

— Млъквай — шътна му филцовата шапка.

— Лягай долу, Мъмбълс — каза Трейси.

Мъмбълс се взираше в него с хладна предизвикателност.

— Збрви, чнге.

Трейси предпазливо се приближи към Мъмбълс, като продължаваше да държи останалите трима на пода под око.

— Предупреждавам те, Мъмбълс. Стига глупости. В момента си главния заподозрян в убийството на У.Б. Кавър. Ако това не ти стига, ще те набутаме и за това на Цин и за съучастничество в това на Джордж Озон. Така че лягай на пода!

Мъмбълс се придвижи странично, като внимаваше стойката на микрофона да е между него и Трейси.

— Цни мигза, чнге.

Трейси се пресегна да бутне стойката настрана. В момента, в който я докосна, разбра че се е прецакал. Чу жуженето, усети електричеството по ръката си, видя насмешливата физиономия на Мъмбълс да се изпарява в каскада от ослепително бели, жълти, сини и оранжеви експлозии.

После всичко потъмня.

Трейси се разбуждаше бавно, под хладната милувка на октомврийския бриз, пропит с миризмите на града, с далечни гласове и тропота на едно пулсиращо главоболие. Отвори очи и моментално ги затвори, тъй като получи пристъпно и много мощно виене на свят.

Пое си дълбоко дъх. „Там вътре, за малко да…“ помисли си той.

Отново отвори очи. Вляво от него слънцето тъкмо изгряваше. Тъмният, все още спящ град се простираше около него…

Не — под него. Беше надолу с главата — висеше на дълго въже, завързано през глезените му, омотан като суджук, от покрива на сградата на „Уондър“. Усещаше с гърба си извивките на гигантския надпис, така че явно висеше откъм северната стена.

Някъде над него се чуваха гласове. Веднага разпозна този на Мъмбълс.

— Стга тлкова

— Какво каза?

— Каза, че стига толкова. Айде. Ще го завържем за ей оня отдушник.