Ф. Уилсън - Рокаджийско

Трейси остави вестника. Новините не бяха никак обнадеждаващи: военно положение и масови арести в Унгария след нахлуването на Съветите, а в къщи — скучна президентска кампания — Айк и Никсън бяха точно от типа „мижи да те лажем“.

Той се втренчи в Де Салво. Не му хареса забележката за „маймунските музики“, но си замълча. Доста хора се впрягаха заради новата рокендрол вълна, която слушаха младите, набеждаваха я за „джига-джайв“ и „негърска“. Дори беше чувал по радиото разни преподаватели и проповедници да я заклеймяват като „дяволска“. Трейси не ги разбираше тия работи. Това просто не бе неговият тип музика и туй то.

Проблемите започнаха, когато Младши донесе своя малък, тумбест фонограф в съблекалнята към служебната стая и започна да пуска от онези смешни на вид, големи колкото палачинка плочи, с големите дупки в средата — той им викаше „четирийсет и пет оборот-ки“. Имаше моменти, в които музиката, звучаща от миниатюрния говорител събуждаше в Трейси желание да изпробва нещо свое „четирийсет и пети“ на това чудо — например четирийсет и пети калибър.

Очевидно Трейси не беше единственият, който бе изнервен. Де Салво продължаваше с речта си.

— Не стига, че сме принудени да слушаме това, докато работим по цял ден върху делото „Уондър Рекърдс“, но не можем и да си починем, като влезем в служебната.

— Добре — каза Трейси. — Изпрати ми го. Ще говоря с него.

— Благодарности, Трейси — каза Хелмсли. — Пак ще настъпи мир и спокойствие, а?

— Небивало спокойствие — каза Трейси.

Трейси се замисли за Младши, докато чакаше появата му. Бе леко обезпокоен по повод някои от промените, които бяха настъпили във външния му вид. Най-очевидна бе тази с косата му. Младши бе заприличал на някой от диджеите, които бяха бивши крадци на коли или махленски побойници от севера. Каква щеше да е следващата изненада — черно кожено яке с кабзи и кубинки? Трейси трябваше да тегли чертата, докато не е станало късно.

Не че Младши не беше свястно хлапе — беше върхът. Но Трейси не можеше да потисне неудобството, което изпитваше, като го видеше с тоя външен вид на млад хулиган.

И слушаше хулиганска музика.

Бог му беше свидетел, че този рокендрол може да изправи всеки здравомислещ човек на нокти! Младши непрекъснато го въртеше дори вкъщи. Нямаше начин да минеш покрай стаята му на втория етаж и да не чуеш отвътре жици, гръмовни барабани и виещи гласове. Тес като че ли приемаше всичко това по-леко, дори твърдеше, че на места й харесва. Но Трейси направо скърцаше със зъби. Особено като чуеше оня тип Литъл Ричърд.

— Гепи, Трейси — каза Младши, от вратата на кабинета. — Искал си да ме видиш?

— Да, Младши. Поседни за малко.

Трейси бе едновремненно запленен и отврятен от косата на Младши. Това, което допреди бе дива червена вихрушка, сега бе грижливо сресан шедьовър на… какво? Този хлапак я бе оставил да порасне и сега беше намазана с гел до корените. Бе разделена високо по слепоочията, засресана към средата и леко напред, така че няколко къдрици с цвят на морков висяха над челото; отстрани бе зализана зад ушите и се събираше отзад на тила, в така наречената р. а. — което изобщо не означаваше районен адвокат.

На Трейси хич не му се понрави.

— Абе тази музика, дето я слушаш. Много ли ти харесва?

Покритото с лунички лице на Младши светна ентусиазирано.

— И още как! Всички хлапета я харесват.

— Със сигурност не всички.

Усмивката на Младши цъфна още по-широко.

— Нали я знаеш оная песен на Елвис Престли, дето я мразиш — „Хрътката“?

Трейси потрепери.

— Как да не я знам? Пускаш си я по хиляда пъти на ден.

— Ами, в момента е номер едно в страната.

— Айдеее, отиде си тази страна. И би ли ми обяснил защо?

— Готина е. Надъхана.

Трейси се засмя:

— Ааа! Това обяснява всичко. Затова ли я слушаш по цял ден?

— И по цяла нощ. Е, поне докато заспя, де.

На Трейси му хрумна нещо.

— Ти смяташ ли се за разбирач по рокендрол, Младши?

Хлапето сви рамене.

— Ами да. Дори за експерт.

— Добреее. Искам да хвърлиш едно око на това.

Трейси се обади на Де Салво да му донесе веществените доказателства по делото „Уондър Рекърдс“. Детективът влезе, мъкнейки един кашон.

— Ей, Младши — каза той, докато го поставяше на бюрото на Трейси. — Това е от ония, дето ги слушаш. Може пък да ти ги подарим, когато делото приключи.

Очите на Младш светнаха като надникна в кашона. Той хвърли един поглед към Трейси.

— Може ли?