Ф. Уилсън - Десетия пръст

Тя не си направи труда да ги вземе.

— Носиш ли злато?

— Да — Извадих една кожена торбичка от джоба на палтото си. — Шеснайсет унции, както се договорихме.

Затаих дъх, когато тя разхлаби връвта и поглеждна вътре. Крадливата ми душица надделя и реших да я излъжа със заплащането. Никакво злато за скуоу Джоунс. Вместо това изработих оловни късове и ги облицовах със златистия материал, който използвах за фалшивите пломби. Нямаше да издържат по-обстоен оглед.

Тя ги погледна, претегли тежестта им в ръката си, после кимна.

— Добре е — кесията изчезна в серапето и чак тогава тя взе двете съставки. — Сега тази скуоу направи смес. Доктор Холидей чака отвън.

— Ами третата съставка?

Тя се усмихна.

— Скоро, доктор Холидей. Трябва бъде търпелив.

Излязох от палатката. Не беше лесно да запазя търпение, при положение, че доктор Елиът се занимаваше в своя кабинет с моите пациенти, докато вратата на моя стоеше заключена.

След като минаха, както ми се стори, няколко часа, скуоу Джоунс ме повика да вляза. Седеше вътре с чаша димяща течност.

— Сега време за третата съставка. Жертвоприношението.

— Какво жертвоприношение се изисква? — никак не ми харесваше тая работа.

— Малка част от теб. Нещо, което на доктор Холидей няма да му липсва, но което няма да порасне отново.

— Я чакай малко! — казах аз. Бях чувал за подобни сделки, в които разменяш нещо „което няма да ти липсва“ и нямах намерение да се хващам в подобен капан ! — Не говорим за душата ми, нали?

Тя се засмя.

— Не! Само малко парче плът. Дар за боговете. Доктор Елиът даде пръст.

— Откъде знаеш?

— Ти каза на тази скуоу снощи.

— Така ли? Не си спомням.

— Така ами. Доктор Холидей трябва направи същото жертвоприношение, ако иска лошо лекарство да се махне.

Нещо, което няма да порасне отново. Космите и ноктите отпадаха. Със сигурност не исках да загубя част от пръст — не одобрявам явните недъзи.

— Идеята май не беше особено добра?

Тя сви рамене.

— Без жертвоприношение доктор Елиът няма да почувства проклятието за Непослушни ръце.

— Непослушни ръце? Какво е пък това?

— Като Развързан език. Както устни на доктор Холидей сега изричат каквото той иска запази за себе си, така ръце на доктор Елиът ще правят неща, които само му се иска да направи.

Мисълта за ръцете на доктор Елиът, които вършат каквито плътски желания му хрумнат, без да може да ги овладее, както аз не можех да овладея езика си, ми достави удоволствие.

Тогава се сетих за нещо, което нямаше да ми липсва нито на мен, нито на който и да е друг…

— Какво ще кажеш за кутрето на крака ми?

— Става — каза тя.

— Как ще го направим?

Следвайки указанията й, свалих ботуша и чорапа от левия си крак и го надвесих над димящата течност.

— Потопи пръста.

Чувствайки се като пълен идиот, задето се подлагам на тия фокуси и мразейки се, задето нямах волята да прекратя цялата тая смехория и да се опитам да се справя с необуздания си език, потопих кутрето си в чашата.

— Достатъчно — каза тя след малко. Отдръпна чашата и ми подаде един мръсен парцал. — Подсуши пръста.

Огледах внимателно петия пръст на левия си крак. Изглеждаше точно като другите, само дето беше мокър.

— Нещо не е както трябва! — казах аз. — Нали уж трябваше да „пожертвам“ този пръст! Нищо не стана!

— Търпение, доктор Холидей. Търпение.

Вече се бях убедил, че са ме пратили за зелен хайвер. Бързо изтрих пръста си и скочих на крака.

— Това си е жив фарс! Радвам се, че не ти дадох истинско злато!

Главата й се завъртя като окачена на пружина. Тя ме зяпна втренчено.

— Злато не е истинско?

— Не. Така че можеш да прекратиш целия този маскарад.

— Твърде късно. Лекарство готово. Проклятие започва.

— Да, но пръстът ми…

Погледнах надолу към левия си крак. Там имаше само четири пръста. Всичко, което бе останало от десетия ми пръст бе едно мъничка издутина от пресния белег.

— Къде…?

Разгърнах парцала и ето къде бе пръста ми. Както го наблюдавах, започна да пуши и се стопи в розова течност, която попи в плата. Вонята почти ме накара да си запуша устата.

Скуоу Джоунс ровеше в торбичката с фалшиви златни късове.

— Доктор Холидей измамил тази скуоу?

— Защо не? Още повече, че навярно ти си ме натопила в тая бъркотия. Ти слугуваш на двама господари.

Тя се приближи към мен, в очите й се четеше заплаха. Държах ръцете й под око, за да съм сигурен, че ги виждам и двете. Така беше: стискаха кесията с фалшивото злато. Лицето й се доближи на няколко инча от моето. Тя ме гледаше вторачено.