Ф. Уилсън - Десетия пръст

… и ме лъхна неговата смрад.

Както си стоях безпомощен под надвисналото му туловище, чух с ужас гласът ми да казва:

— Божичко! Ама ти вониш! Някога идвало ли ти е наум да се изкъпеш преди да…

Когато се свестих на пода, Уайът си бе отишъл. Залитайки, се изправих на крака. Челюстта ме болеше и горната ми устна започваше да се подува. Когато стаята престана да се клатушка насам-натам, с препъване влязох в чакалнята.

Това бе направо кошмар! Ако продължавах да обиждам всеки, който дойдеше в кабинета ми, щеше да се наложи да преустановя практиката си. Какво щях да правя? Бях почти на двайсет и шест и не ме биваше почти за нищо, като изключим хазарта и стрелбата. Не бях лош стрелец. Може би щях да поема службата на Ърп, като заминеше догодина за Туумстоун.

Точно тогава вътре влезе една странна фигура. Кльощава стара скуоу 6 6 скуоу — индианска съпруга със закривен нос и тъмни, пронизващи очи, разположени върху лице, сбръчкано като стафида. Това бе всичко, което бе изложено на показ. Останалото бе увито в прашно серапе 7 7 серапе — индианска горна дреха .

Около главата й бе завързана малка червена кърпа.

Познавах я. Всички в града я познаваха: скуоу Джоунс. Бе омъжена за един бледолик старец, Аарон Джоунс, докато преди няколко години той не се напи и не го прегази един дилижанс. Сега тя се моташе напред-назад из околността и продаваше талисмани и церове.

— Виждам, че доктор Холидей го е закъсал — каза скуоу Джоунс. — Какъв проблем?

— Това би трябвало аз да го кажа! — извиках аз. — Аз съм докторът тук!

— Това твои думи? Ти казва каквото иска скрие вътре?

Бях шокиран.

— Да! Откъде знаеш?

— Скуоу подушила лошо лекарство, когато минавала оттук.

— Лошо лекарство?

— Ти имаш проклятие.

— Това ми е добре известно!

— Скуоу Джоунс може помогне. Разбира тези неща. Ти жертва на проклятие за Развързан език. Много лошо лекарство.

— Ама ти сериозно ли? Говориш за проклятие , нещо като зло око или друго от тоя род?

— Много по-лошо.

— Вече се чувствам достатъчно зле. Не се опитвай освен всичко да ме правиш и на глупак!

— Ще видиш, доктор Холидей — каза тя, посягайки към дръжката на вратата. — Ще видиш. И тогава ще потърсиш скуоу Джоунс.

— Сериозно се съмнявам.

— Запомни тези думи. Когато откриеш човек с липсващо парче, значи открил враг.

— Аз нямам врагове!

— Може и да е приятел.

— И такива нямам! Поне не и след тази сутрин!

— Запомни скуоу Джоунс — каза тя, докато се измъкваше през вратата. — Ще имаш нужда от нея.

„Това вече е върхът“ — помислих си аз. Не ми трябваше някаква си индианка. Имах нужда от още едно питие.

Последвалите няколко дена повториха събитията от онази утрин: нагрубих и отчуждих всички представители на един все по-ограничен поток от пациенти. Но поне никой не ме халоса.

Както си седях и зяпах през витрината на празната си чакалня, забелязах госпожа Далът да се клатушка по тротоара. Тя сви във входа на новия зъболекар, който бе пристигнал в града преди няколко месеца. Доктор Джеймс Елиът. Преди той гладуваше. А сега разполагаше с госпожа Далът. Навъсен се зачудих колко ли още пациенти насочвам към него.

Вратата на чакалнята се отвори и ето ти я отново скуоу Джоунс.

— Скуоу може ли да влезе?

Кимнах й. Защо пък не? Имах на разположение сума ти му време. Скуоу Джоунс си изглеждаше същата, както преди няколко дена… кльощава фигура, увита в мръсно серапе. Ярките й, подобни на мъниста, очи обходиха пустата чакалня. Мисля, че забелязах намек за усмивка в ъгълчетата на устата й, но човек не може да е сигурен, с всичките тези бръчки.

— Проклятие за Развързан език продължава, да?

— Това не е проклятие — казах аз. — Просто един незначителен проблем, който трябва да разреша. Не вярвам в проклятия.

Тя ме погледна право в очите. Сега вече не се съмнявах, че се усмихва.

— Можеше да отпратиш скуоу — каза тя. — Но ти избра да се срещнеш с нея.

Тогава ми стана ясно, че си имам работа с една лукава стара скуоу.

— Аз съм човек на науката — й казах. — Зъболекар. Какво искаш?

— Скуоу иска само да помогне.

— Естествено срещу заплащане.

Тя сви рамене с отработено движение.

— Трябва облича това тяло. Трябва яде.

— Това не е изнудване, нали?

— Доктор Холидей! — каза тя, пъчейки гърди. — Скуоу е като теб. Има да продава лек — като теб. Има чест.

— Не за това става дума. Дори и да допуснем съществуването на такова нещо, като проклятие, не мога да си представя някой, който да ме мрази достатъчно — преди настъпването на тази седмица — че да ми отправи проклятие.