Ф. Уилсън - Дефинитивно лечение

— Много лошо. Бях решил да ви ги подаря всичките за сватбата — Шегаджията сви рамене. — Добре де. Ще накарам моите хора да я махнат и…

— Не! — извиках — или по-скоро изкрещях аз. — Искам да кажа, поне не още. Трябва ми време да помисля.

Усмивката на Шегаджията стана още по-широка.

— Както желаете, доктор Люис.

Картини на Уитиър… цяла купчина такива… стоят в някакъв склад… събират прах… плъховете ги гризат… драскат боята…

Тези образи препускаха на воля из съзнанието ми, докато седях на масата за клинични срещи и чаках доктор Хилс да дойде. Най-накрая той нахлу вътре.

— Одобриха я! — извика той. Щатската комисия по медицински изследвания одобри извършването на префронтална лоботомия на Шегаджията! Ако беше който и да е друг, щяха да откажат, но за Шегаджията се навиха! След няколко седмици Психиатрията в Аркъм ще бъде по всички медицински списания!

Докато развълнувания шепот преминаваше по цялата маса, аз почувствах как кръвта ми изстива. Картините. На Уитиър. Един Шегаджия с лоботомия ще бъде толкова пасивен и податлив, че ще разкаже на полицията всички подробности около натрупаната плячка. Платната на Уитиър… моите платна… ще бъдат върнати на галерията… за да се продадат по милион парчето.

— За кога е назначена операцията?

— Утре сутрин. Тази нощ доктор Робинсън ще долети от Торонто.

— Може пък да пробваме с електрошок — казах аз.

— Електрошоковата терапия вече отпадна. Какво става, Хал? Лоботомията беше твоя идея. Промени си мнението ли?

Колебаех се. Как можех да протестирам срещу изпълнението на моето предложение?

Само дето това беше преди да разбера за картините.

— Може би. Мисля, че си заслужава да опитаме пак с електрошок. Може би прибързваме.

— Трябва да действаме бързо. Мнението на Комисията беше, че ако отлагаме, само ще дадем възможност на опозицията да е организира и да предизвика публична забрана. Смятат, че ако поставим света пред fait accompli 5 5 fait accompli — свършен факт с един лоботомизиран Шегаджия, протестите ще са много по-малко. Освен това, ще сме изпълнили нашия обществен дълг. Както ти така красноречиво подчерта, Хал, имаме нужда от дефинитивно лечение в случая с Шегаджията. И точно така ще постъпим.

Какво можех да кажа? Реших да рискувам всичко.

— Искам още сега да се запише в протокола, че съм против операцията. Поне в такъв кратък срок. Мисля, че първо трябва да изпробваме останалите възможности. И бих искал да се проведе гласуване.

Всички се взираха онемели в мен. Не ми пукаше. Трябваше да спра операцията — поне докато онези платна не се озоват при мен. Те бяха единственото, което ме интересуваше. Ако само можех да я отложа, щях да спечеля време, за да убедя Дайна да ускорим сватбата, така че Шегаджията да може да поднесе своя сватбен подарък. След което, пак щях да дам зор за лоботомия.

Само че, когато се стигна до глсуване, моята ръка бе единствената, която бе вдигната „против“.

Същата вечер уредих още един сеанс с Шегаджията. Дори не си направих труда да включвам диктофона.

— Наистина ли мислиш да ми дадеш останалите картини на Уитиър като сватбен подарък?

— Разбира се — каза Шегаджията. — Уговорихте ли датата?

Преплетох пръсти, за да спра треперенето на ръцете си. Никога не ме е бивало в лъжите.

— Да. Утре. Решихме, че не можем да чакаме повече. Ще се оженим преди утринната служба за мир.

— Наистина ли? Поздравления! Толкова се радвам за вас.

— Благодаря ти. Значи… чудех се… дали не би ми казал, къде са тези откраднати картини? Ще ги взема още тази вечер, ако не възразяваш.

— Не. Разбира се, че не. Знаете ли къде е „Райтсън Стрийт“?

Едва сдържах вълнението си.

— Не. Но ще я открия.

— Ето — каза Шегаджията, небрежно освобождавайки ръцете си от белезниците и изваждайки един молив. — Ще ви нарисувам карта.

Когато започна да рисува, се наведох напред. Внезапно другата му ръка се стрелна към мен. Почувствах жилване във врата. Докато се отдръвах назад, видях капещата спринцовка в ръката му. Отворих уста, за да повикам пазачите, но думите просто не искаха да излязат. Тътен, подобен на този в метрото, когато мотрисата спира на някоя от станциите изпълни ушите ми, докато всичко около мен започна да избледнява и накрая ме обгърна мрак.

Някакъв глас, далечен, ме вика някъде в тъмнината. Придвижвам се към него и излизам на светло.

Едно странно, изкривено лице, наполовина Шегаджията, наполовина нормално, плува някъде пред мен.