Ф. Уилсън - Дефинитивно лечение

— Събудете се, доктор Люис — казва то с гласа на Шегаджията. — Ставайте от кревата.

Опитах се да кажа нещо. Странно — устните ми се движат, но единствените звуци, които издавам, са изопачени, неразбираеми.

Опитвам се да се размърдам, но ръцете ми са завързани с белезници към стола, мога само да седя и да гледам.

И докато гледам, Шегаджията се взира в едно огледало и наглася парчета латекс с телесен цвят по брадичкта и лявата си буза. Виждам го само в профил, но с всяко прибавено парче, той заприличва все по-малко и по-малко на Шегаджията и все повече и повече на някой друг. Някой, когото познавам.

— Изкарах някои наистина ужасни мигове с вас, доктор Люис — казва той. — В прдължение на цели двадесет и четири часа успяхте да ме накарате да повярвам, че съм сгрешил в преценката си за вас, че съм ви подценил. Съмненеията в собствените способности са изключително неприятни, дори и в микроскопични дози. Не знам как останалите хора се справят с тях цял живот.

Опитвам се отново да говоря, но в резултат се получава само ломотене.

— Не си правете труда — казва той. — Едно от дествията на тази инжекция е дисорганизация на говорния център в мозъка. Но да се върнем отново към моите кратковременни душевни терзания. Разбирате ли, през всичките тези седмици, които изминаха, си мислех, че ви държа в ръцете си, че ви държа здраво. Например това, че запазихте мецедеса. Искам да кажа, че ако искахте да ми натъркате носа, можехте да го продадете, да си купите друга раздрънкана тойота и останалите пари да дадетете за благотворителност. Това щеше да ме постави на мястото ми. Същото се отнася за годежния пръстен. Ооо, знам, че ви накиснах в деликатно положение, но ако наистина имахте смелостта да си признаете, щяхте да кажете на прекрасната Дайна истината. Но не го направихте. Пожелахте още първата стъпка от съвместния ви живот да е грешната. Ооо, бях сигурен, че сте ми в ръцете.

Той спира, докато нанася грим върху латексовата маска, после продължава:

— След това връхлитате в залата за клинични срещи и пускате бомбата. Бях шокиран, повярвайте ми. Префронтална лоботомия, доктор Люис? Колко дръзко! Щеше да свърши работа, сигурен съм. Почти се гордеех с вас, когато научих. Никой от останалите некомпетентни аматьори нямаше да се сети за това или пък да прояви смелостта да го предложи. Но вие се хвърлихте с главата напред и им казахте всичко в очите, това ми хареса. Напомняте ми на самия мен.

Отново се опитах да кажа нещо, но със същия резултат.

— Какво? — пита той. — Не сте ли като мен? Оо, такъв сте. До неотдавна ме подхванахте задето нехая за последствията от моите действия, заради техния трагичен ефект върху въвлечените в тях индивиди и обществото като цяло. И аз ви казах, съвсем откровено, че не ми пука. Вие бяхте толкова убеден в правотата си. А после какво направихте? Когато се изясни, че аз притежавам нещо, което ви трябва, се опитахте да разубедите лекарския състав за „дефинитивното лечение“. До този момент планирах просто да изчезна и, както винаги, да ви оставя всички да си блъскате главите как е станало. Но сега виждам, че не сте бил загрижен за това, кое е най-добро за обществото; нито пък за отговорностите, които поемате на това работно място. Бяхте загрижен единствено за нуждите на доктор Харълд Люис. И дори със себе си не бяхте честен в това отношение.

Той повдига огледалото и го държи пред гримираното си лице, докато се завърта към мен. Скрит зад огледалото, казва:

— Виждате ли? Не ви ли казах, че сте точно като мен?

И в огледалото виждам бледите разкривени черти на Шегаджията, които се хилят насреща ми.

Облива ме вълна на ужас. Опитвам се да изкрещя, но е безполезно.

— Тази инжекция съдържаше несмъртоносен вариант на моята изпитана шегаджийска отрова — казва той иззад огледалото. — Така че, освен че е объркала говорния ви център, тя също така е разтегнала устните ви в прекрасна усмивка. Завърших картината, като избелих кожата ви и боядисах косата и ноктите ви зелени.

След което той сваля огледалото.

Ахвам като виждам собственото си лице върху тялото на Шегаджията.

— Как изглеждам? — пита той.

Започвам да се боря като полудял с белезниците, опитвам се да се отскубна, да счупя дръжките на стола, така че да мога да го удуша.

— Пазачи! — виак той с моя глас. Двамата униформени връхлитат вътре и той казва — Пациентът стана агресивен. Мисля, че е най-добре да го занесет обратно в килията му, така, както е вързан за стола. Ще поръчам да му дадат успокоително, което да го държи до утре сутрин, когато е операцията.