Ф. Уилсън - Дефинитивно лечение

— Префронтална лоботомия! — възкликна доктор Хилс. — Сигурно се шегувате!

Каламбурът, който направи от моите думи се загуби в шокираното мълчание, което ме ограждаше. Бях нахлул в психиатричното обсъждане направо от сенаса си с Шегаджията и бях тръснал препоръките си. Останалите от лекарския състав — докторите Хилс, Милър и Болънд — бяха там и ми се струва, че всички бяха потресени.

Това решение ми хрумна в момента, в който влязох. Префронталната лоботомия — хирургично вмешателство в предния дял на мозъка. През трийсетте бе използвана за кратък период от време с голям успех. Агресивни, неспокойни пациенти се превръщаха в котета — нежни, кротки, физически и емоционално превключваха на по-ниска предавка. Само че този метод бе излязъл от употреба като прекалено краен. И защото беше необратим.

— Да, наясно съм, че това е радикално предложение — казах аз, но трябва да признаете, че този конкретен случай изисква радикално решение. Налага такова, бих казал. Лоботомията е дефинитивно лечение в случаи на непоправима агресивност, какъвто е Шегаджията.

Доктор Хилс каза:

— Дори само да го предложим и ще попаднем под тежката артилерия на организациите за защита правата на пациентите. ACLU, всички онези…

— А правата на хората, които ще нарани следващия път като избяга? — отвърнах аз. — А всички сме наясно, че той пак ще избяга. Нека бъдем честни, господа: в очите на обществото свременната психиатрия търпи провал в случаи като този с Шегаджията. Знам. Преглеждал съм предишните му картони. Този човек явно бяга, когато си поиска. След което, в пристъп на ярост, започва да убива и граби, хващат го, връщат го при нас, само за да избяга отново. Както и да го оковем с вериги, каквито и лекарства да му даваме и да го подлагаме на психоанализа, той успява да избяга. И никога не носи последствията от това, което прави! Между пристъпите му се предоставя чиста, удобна килия, храни се три пъти на ден и ползва безплатно медицинско обслужване. Доживотно!

— Само че лоботомията…? — започна доктор Хилс.

— Провалихме се в опитите си да го задържим, не успяхме да го променим с някакво лечение или да го контролираме с опиати, а съдебната система не иска да го прати на електрическия стол. Като лекари, натоварени с така наречената криминална психиатрия, мисля че наш дълг е да обсъдим едно дефинитивно лечение при неговата поведенческа патология.

Последва продължително мълчание. Най-накрая доктор Хилс каза:

— Аз ще се заема с Щатската комисия по медицински изследвания.

Излязох от стаята за клинични срещи в състояние на див възторг. Може и да бях нов, но непоколебимо заявявах присъствието си. И освен това, бях убеден, че моето предложение за лоботомия щеше да докаже на Шегаджията веднъж завинаги, че Харълд Люис, доктор по медицина, не може да бъде купен

Онемял, неспособен да продумам, се взирах през масата в Шегаджията. Тази усмивка… ако можеше само да спре да се усмихва.

— Е? -каза той. — Хареса ли ви подаръка за годежа?

— Откъде…? — Устата ми беше пресъхнала. — Откъде го взе?

Късно снощи се бях прибрал вкъщи, откривайки на стената да виси оригинално платно на Колин Уитиър. Оригинално! Абстракция от вихрено синьо и зелено, които ми напомняха за океанските дълбини… вечния кръговрат на раждането, живота и смъртта… студен, призрачен, нескончаемо красив.

Цената на творбите на Уитиър бяха скочили до тавана, след като умря от ръката на Шегаджията. Всяка струваше поне милион. Никога нямаше да мога да си позволя Уитиър. Никога. А Шегаджията ми бе подарил един.

Притежавах оригиал на Уитиър… оригинал…

Паричната стойност за мен нямаше никакво значение, тъй като не можеше и да става на въпрос да го продам. По скоро бих продал душата си на дявола, отколкото да го продам.

— Имам цял куп такива — каза Шегаджията. — От изложбата в Готамската галерия.

— Но вестниците твърдяха, че си ги изгорил!

— Не бъдете глупав. Те са прекалено ценни, въпреки че аз самият не разбирам защо. Този човек нямаше и капчица талант. Изгорих няколко от старите ми платна, които не харесвах.

— В такъв случаи… всичките тези картини са в теб?

— Да. Натрупани са в един от складовете ми. Всъщност вече съм забравил в кой от всичките. Един от хората ми изкопа тази за вас.

Цял куп такива … чувствах се немощен.

— Е? Хареса ли ви? Не ми отговорихте.

— Аз… аз не мога да приема крадена вещ — казах аз, като думите излизаха насила от устата ми.