Ф. Уилсън - Наематели

Краката, ръцете и корема му бяха мъртвешко бледи, а гърбът му бе тъмно-пурпурно червен, като гигантско ожулване и се издуваше като корема на жена, бременна с тризнаци. Джордж не можеше да си обясни, как така кожата не се е пръснала, бе толкова силно изпъната. Изглеждаше, като че ли ще се скъса всеки момент. Той прикри лицето си, за да го предпази от пръските. Но когато нищо не се случи, се осмели да погледне отново.

Върху Малкия народ валеше.

Кожата не се бе разскъсала, както се опасяваше Джордж. Не, от тялото на Конърс се спускаше финна червена мъгла. Миниатюрни червени капки се процеждаха през порите на пурпурната подутина на гърба му и падайки през жълтото сияние, ставаха оранжеви. Сцената бе колкото красива, толкова и ужасяваща.

Кървавата роса капеше в продължение на около половин час, после сиянието избледня и един от малките хора избута друг нагоре по стената до ключа и лампите светнаха. Джордж нямаше нужда да напряга очи, за да разбере, че Гилрой Конърс е мъртъв.

Когато кръгът се разпадна, видя че мъртвият малчо го няма. Под Конърс бе останала единствено чашата.

Когато се опита да проговори, Джордж усети, че устата му е пресъхнала.

— Какво стана с… с този, дето бе намушкан?

— К’хам ли? — попита предводителят. Този Джордж го познаваше; името му бе Коб. — Ей го там — Вече не говореше в рими.

Да бе. До дивана стояха десетима от малчовците, като единият от тях изглеждаше много слаб и другите го крепяха.

— Но аз си мислех…

— Да. К’хам бе мъртъв, но сега отново е сред нас, благодарение на Пурпурната роса.

— А другият?

Коб погледна през рамо към Конърс.

— Разбрах, че има награда за залавянето му. Твоя е. А също и това.

Малкият човек пристъпи под увисналото тяло на Конърс и се върна с чашата за кафе.

— Това е за теб — каза той, като я повдигна нагоре.

Джордж я взе и видя, че бе наполовина пълна с рядка червеникава течност.

— Какво трябва да направя?

— Изпии я.

Стомахът на Джордж се преобърна.

— Но това… е от него.

— Разбира се. От него за теб — Коб приятелски плясна Джордж по прасеца. — Имаме нужда от теб, Джордж. Ти си нашият щит срещу света…

— Голям щит, няма що! — каза Джордж.

— Истина е. Ти ни защити от любопитни очи и имаме нужда да продължиш да го правиш, докато настъпи нашето време.

— Не мисля, че ми остава много.

— Ето защо трябва да пресушиш чашата.

— Какво искаш да кажеш?

— Приеми го като удължаване на наема — каза Коб.

Джордж погледна К’хам, който със сигурност бе мъртъв преди половин час, а сега бе на крак и щъкаше наоколо. Отново сведе поглед към чашата.

… удължаване на наема.

Е, след това, което току що видя, всичко му се струваше възможно.

Опитвайки се да преодолее надигащото се в гърлото му гадене, Джордж вдигна чашата към устните си и отпи. Течността бе хладка и леко солена — като бульон, оставен да изстива прекалено дълго. Не беше приятно, но пък не бе и гадно. Той стисна очи и гаврътна остатъка. То слезе надолу и си остана там, слава тебе Господи.

— Браво! — извика Коб, а останалите десетима от Малкия народ го аплодираха.

— Сега вече можеш да ни помогнеш да го свалим долу и да го изнесем отвън.

— И сега какво ще правиш с всичките тези пари, Джордж? — попита Бил, докато му подаваше днешната поща.

— Все още не съм ги получил.

Джордж се облегна на покрива на пощенската кола и си дръпна от цигарата. Чувстваше се превъзходно. Сутрешната болка в кръста отдавна бе само спомен от миналото и си пикаеше чудесно — можеше да се обзаложи, че ще улучи стена от шест фута. Дишането му бе по-добро от когато и да е през последните трийсет години. И най-хубавото бе, че оттук можеше да вижда ясно цялото разстояние от пристанището до предградията на Монро. Не искаше да се замисля, какво е имало в онази чаша, която му даде Коб, но за десетте дни, които бяха изминали, се чувстваше с няколко десетилетия по-млад.

Искаше му се да може да пийне още малко.

— Все още не мога да го проумея тоя твой късмет, да го намериш да лежи в тревата ей там — каза Бил, поглеждайки през пътя. — И най-вече си късметлия, че е бил мъртъв, имайки предвид какво приказват за него.

— Сигурно е така — каза Джордж.

— Разбрах, че все още не могат да обяснят, как е умрял и защо е бил изсушен като мумия.

— Мда, това е загадка, вярно е.

— И така, кога всъщност ще си вземеш петдесeтте бо… за какво ще ги похарчиш?

— Предполагам, че ще постегна старата колиба. Ще се пробвам да получа официална подкрепа, та ако може това място да се обяви за забранена зона за предприемачите.