Ф. Уилсън - Наематели

Погледна нагоре към стената, където бе забол първия дребен недорасляк, като буболечка в хербарий, и видя само едно тъмно петно.

Недораслякът, дето говореше, направи знак на други двама и те приближиха Гил, влачейки ножа му. Той опита да се отдръпне от тях, но въжетата не позволяваха много-много да мърда.

— Ей, вие, чакайте малко! Какво ще…?

— Взето е решение: ще участваш в жертвоприношение.

Гил започна да се ужасява.

— Зарежете проклетите рими! Какво става тук?

— Запушете си носовете — каза говорителя на двамата с ножа — и му срежете дрехите. Внимавайте, че може да ви прилошее.

Гил потръпна, когато острието започна да се плъзга надолу по шевовете на ризата му, очаквайки добре наточеното острие да се забие в него. Но то изобщо не го докосна.

Джордж наблюдаваше как малките хора разсъбличат Конърс. Нямаше представа какво мислят да правят и не му пукаше. Усещането, че се е провалил, бе по-силно от всеки друг път. Не бе постигнал нищо особено през досегашния си живот, но поне от края на шейсетте насам, успяваше да си внуши, че е осигурил спокоен пристан за последните в света представители на Малкия народ.

Кога беше това — май шейсет и девета — когато всичките единайсет се появиха пред прага на дома му да търсят подслон. Казаха, че чакат момента, в който „ще изтече времето и светът отново ще ни повика.“ Нямаше никаква представа какво означава това, но веднага изпита благосклонност към тях. Те бяха Аутсайдери, също като него. И когато направиха за наема предложение, бе сключено съглашение.

Той се усмихна. Получи се рима. Ако ги слушаш достатъчно дълго, започваш да говориш като тях. След като римуваха, откакто съществуваха — ето пак — за тях не представляваше проблем да бълват стихчета за компаниите за поздравителни картички. Някои от творбите бяха твърде незрели, но вършеха работа, като опреше до плащане на данъци.

А сега какво? Един от малките хора бе убит от този психар, който сега знаеше тяхната тайна. Скоро целият свят щеше да узнае за Малкия народ. Джордж бе претърпял двоен провал: не ги бе защитил и не бе опазил тайната им. Той представляваше точно това, което бе казал гаменът за него: безполезен стар боклук.

Чу че Коннърс пъшка и вдигна поглед. Беше гол като пиле и малките хора го бяха овързали с още въжета, преметнати през халки, закрепени високо по стените на всеки край на стаята. Повдигаха го от пода, простирайки го през стаята като мокро пране.

Джордж внезапно осъзна, че въпреки, че не бе много доволен да бъде Джордж Хаскинс, точно в този момент го предпочиташе хилядократно пред това, да бъде Гилрой Конърс.

Гил се чувстваше така, като че ли ръцете и краката му ще изскочат от ставите, докато недорасляците го вдигаха от пода и го разпъваха във въздуха. За момент се уплаши, че точно това им е целта, но в момента, в който се озова по средата на разстоянието между пода и тавана, спряха да теглят въжетата.

Не можеше да си спомни, някога през целия си досегашен живот да се е чувствал по-безпомощен.

Светлините угаснаха и той чу множество крака да се тътрузят по пода под него, но не можеше да види какво правят. После се разнесоха звуците, ново песнопение, с високи тонове и в стакато, на език, който не бе чувал никога преди, език, който не би звучал на място в човешка уста.

Под него започна да се надига меко сияние. Страшно му се искаше да може да види какво правят. Не му оставаше нищо друго освен да наблюдава разкривените им сенки по тавана. До момента не му бяха причинили прекалено силна болка, но бе започнал да се чувства слаб и замаян. Отзад тялото му се затопли, докато отпред стана студено и безчувствено, като че ли от тавана се носеше студен вятър, които минаваше право през него, отнасяйки цялата му енергия със себе си. Като че ли всичките му телесни течности се стичаха надолу и се събираха в гърба му.

Бе толкова уморен… а гърбът му — толкова натежал. Какви ги вършеха там долу?

Те сияеха.

Джордж ги видя да пренасят К’хам, техния мъртъв другар, на определено място, точно под увисналото тяло на Конърс. Бяха поставили една от кафените чаши на Джордж в краката на К’хам, после съблякоха дрехите си и образуваха кръг около него. Започнаха да припяват. След малко около техните космати телца започна да трепти слаба жълтеникава светлина.

Джордж намираше церемонията за очарователна по един особен начин — докато сиянието не се усили и не лумна нагоре, осветявайки увисналия хулиган. Тогава дори слабите очи на Джордж успяха да съзрат колко ужасно е това, което се случва с Гилрой Конърс.