Ф. Уилсън - Наематели

Пеенето спря внезапно, по средата на куплета. Всичко, което се чуваше, бяха воплите на Джордж.

— Ооо, нее! О, Господи, не !

Джордж стоеше насред хола и зяпаше малката фигурка, забита на стената, гледаше как се гърчи, докато по разлепения тапет се стича тъмна течност. После тя застина неподвижно. Не знаеше името на малчото — всички те изглеждаха доста еднакви през неговата катаракта — но се чувстваше все едно, че е загубил стар приятел. Мъката бе като нож, забит в собствените му гърди.

— Ти го уби! О, Боже!

Гил го гледаше свирепо, с подивял поглед, дишането му бе неравномерно. От ъгъла на устата му се стичаше слюнка. Бе преминал отвъд всякакви граници.

— Правилно, старче. И възнамерявам да спипам другия и да направя същото и с него!

Джордж не можеше да позволи това да се случи. Бе поел отговорност за малчовците. Той бе техен закрилник. Не можеше просто така да си стърчи като безполезно плашило.

Той се нахвърли срещу Гил, с дългите си, с петна от никотин, нокти, протегнати като лапи на хищник, търсейки очите на по-младия мъж. Гил обаче го избута встрани с лекота, събаряйки го на пода със случайно замахване на ръката. Докато Джордж се приземяваше, през лявото му бедро го прониза болка, която се спусна надолу по крака му като нажежена до бяло светкавица.

— Ти си следващия, ти, непотребен стар боклук! — изкрещя Гил. — Веднага след като свърша с другия дребен празноглавец!

Джордж хлипаше, докато лежеше на пода. Само ако беше малко по-млад, малко по-силен. Дори само преди десет години сигурни щеше да нарита задника на този хулиган. А сега всичко, на което бе способен, е да лежи тук на пода като безполезен стар полусляп инвалид, какъвто всъщност си беше. Безпомощно удари по земята. Със същия успех можеше и да е мъртъв!

Внезапно видя още един от малчовците да се втурва по пода към дивана, разбра, че хулиганът го е забелязал и скача след него.

— Бягай! — изкрещя Джордж. — Бягай !

Гил удари рамото си в гърба на дивана, когато стрелна ръката си доста навътре под него, сечейки напред-назад с ножа, като се опитваше да докопа част от другия недорасляк. Острието обаче пореше единствено въздух и прашни парцали.

Когато се опита да си издърпа ръката, почувства как нещо пролазва по нея и пристяга китката му. Опита се да я изтегли, но връвта — бе сигурен, че това е връв, подобна на онази, която бе използвал, за да овърже Джордж — злобно се стегна.

Примка!

Другият край сигурно бе завързан за един от краката на дивана. Опита се да пререже връвта с ножа, но не можеше да постигне подходящия ъгъл. Мушна и другата си ръка да вземе ножа и твърде късно осъзна, че те са чакали да направи точно това. Почувства как се затяга примка и около тази китка…

… и още една около десния му глезен.

Първите студени тръпки на страха пробягаха по гърба на Гил.

В своето отчаяние се опита да преобърне дивана, за да си освободи малко пространство за действие, но той не помръдваше. Точно в този момент нещо се впи дълбоко в дясната му ръка. Опита се да я отръска и по този начин разхлаби хватката си около ножа. Незабавно му бе отнет.

Тогава и една четвърта примка се затегна около левия му глезен и той разбра, че здравата го е загазил.

Оставиха го да лежи така около час. Той опъваше въжетата, опитваше се да ги скъса, мъчеше се да развърже възлите. Всичко, което постигна бе, че се впиха още по-дълбоко в плътта му. Идеше му да крещи от ярост — и от страх — но нямаше да им достави това удоволствие. Чу Джордж да се движи някъде зад него, пъшкайки от болка, чу малки гласчета — колко от малките шибаняци все пак се подвизаваха тук? — да си говорят с висок шепот. Изглежда се водеше някакъв спор. Най-накрая го разрешиха.

После задърпаха вървите, като завързаха нови около китките и глезените му, а старите бяха махнати. Внезапно го бутнаха и той падна по гръб.

Видя, че Джордж е седнал в люлеещия се стол и държи пакет с лед върху лявото си бедро. А на пода имаше десет — Исусе, десет от тях! — високи фут и половина, космати малчовци, застанали в полукръг, вперили погледи в него.

Един от тях пристъпи напред. Бе облечен в куклени дрехи: тъмносин пуловер — дори имаше алигатора Изо отляво — и тъмнокафяви панталони. Лицето му бе като на шейсетгодишен човек с бъчвовиден гръден кош и космати ръце и крака. Той насочи показалец в лицето на Гил и заговори с тенорен глас:

— К’хам умря и ти си виновен за това.

Гил започна да се смее. Чувстваше се като в Мюнхкинленд, но после забеляза изражението на малкия човек и разбра, че това не е едно от дечицата Лолипоп. Смехът замря в гърлото му.