Ървин Уелш - Порно

Нов спазъм на ужас преминава през очите му, но се сменя с бяс.

— Миризливец нещастен. Наистина ли мислиш, че ще ти се вържа на глупостите? Жалък…

Ставам и докато се надигам измъквам от вътрешния джоб на сакото си моменталните снимки от „Полароид“ и ги хвърлям на бюрото.

— Може пък да се вържеш на това. Пазех ги за черни дни. Доста красноречиви, нали? — намигвам, обръщам се и набързо, но с достойнство се омитам от офиса и минавам през бара. Страхът ме застига на улицата и преминавам в лек тръс, но след мен няма никой и аз се шмугвам из сокаците на Сохо, огласяйки ги с гръмък смях.

Докато вървя по Чаринг Крос Роуд, настроението ми спада като се сещам, че съм загубил най-постоянния си източник на доходи. Опитвам се да го балансирам с това, че съм се отървал от неприятности, пресмятам новите възможности и опасности на създалото се положение. Вземам метрото до Ливърпул Стрийт и оттам надземната железница до Хакни Даунс. Слизам на Даунс и поглеждам през стената на перона към собствения си заден прозорец. Имам чувството, че ако се пресегна като нищо ще докосна мърлявото стъкло. По прозореца са се налепили цели пластове прах, слуз и всякаква мръсотия, че е невъзможно да се види нищо вътре. Тия тюфлеци от Грейт Ийстърн Рейл трябва да платят за измиването, мамка им, техните шибани дизелови влакове са осрали всичко това. На излизане от гарата вземам последното, чисто ново разписание за деня на ГИР.

Връщам се в дупката, определяна от агентите на недвижими имоти като „студио“, и се заглеждам към улицата през предния прозорец. Скапани англичани. Студио?! Нелепи, винаги надути до пълен абсурд. Кой друг освен тях може да е толкова заблуден, че да нарича скапаните съборетини „имения“? Негово превъзходителство Саймън Дейвид Уилямсън от имение Банана Лийт. Оглеждам някаква млада майка с детска количка пред аптеката. Торбите под очите й ми подсказват, че тя би могла да бъде модел. Модел на сакове и куфари „Самсонайт“. Подсказват ми също, че съм изминал петстотин шибани километра на Юг, за да живея на скапаната Грейт Джанкшън Стрийт. Внезапно сградата се разтърсва от преминаващия отзад с тътен влак за Норуич. Проверявам часовника: 6.40 или 18.40 както тия чекиджии от железниците му викат. Точно навреме.

Винаги, щом можеш, инвестирай! Точно това се опитвах да кажа на Бърни онзи ден, макар че бях твърде навит, за да го обясня хубаво. Това е номерът. Това разделя успелите от неудачниците, хората на истинския бизнес от пробилите аграри, които ти надуват главата по вестниците и телевизията как са постигнали всичко със собствен труд, как са си блъскали главата, как са стискали зъби и подобни дивотии. Медиите не спират да тръбят разните му там истории за успели личности, но всички знаем, че това е само върхът на айсберга, защото непрекъснато виждаме и провалите около себе си. В пъба редовно сме заклещени от някой скапаняк, който се пени как, ако не било заради тия мръсни копелета, тая гадна кучка или тия нещастни задници, той щял да стигне далеч, обвинявайки всички, освен себе си, че е повярвал в лъжите на пресата. Бърни трябва много да внимава, защото е започнал да звучи точно като тия отрепки. Не можеш да я караш вечно така. Накрая човек (ако е късметлия) трябва да погледне пачката, с която разполага и да инвестира, преди да я е издухал. Иначе обратно към прокишляшкото какво щяло или нещяло да бъде по пъбовете или още по-зле към крека или лилавото тенеке бира „Тенетс“.

Имам нужда от пари, които да инвестирам. Сега обаче се налага да отида у Аманда. Стиснатата кучка е пълна с мангизи, но продължава да ме цеди.

Предложението на леля Паула, на което почти се бях изсмял по телефона, направо за малко да се изкискам в ушите на клетата женица, то, така да се каже, сега започва да звучи все по-добре.

Дългът зове и минавам през изтезанието на един автобус и на метрото, за да стигна до мястото, което се нарича Манди-ето-аз-си-изпълнявам-задълженията-а-ти-ми-взе-всичко в Хайгейт, извеждам детето и давам четиридесетте лири седмично, които просто изчезват в ненаситната паст на малкия звяр. Не, не си правете никакви илюзии, хлапето е наистина тлъсто. Последният път, когато го водих в Шотландия да види майка ми тя провлачи с шотландския си акцент, че бил „същия като мен на тази възраст“. Като мен на тази възраст. Всяко дебело дете, което лесно и непрекъснато се пребива някъде е идеалната жертва за малките жилави хищници от игрището и улицата. Благодаря на Бог за пубертета и хормоните, които ме отърваха от ада на тлъстините. Може би, противоречивите чувства, които изпитвам към сополанкото, се дължат на факта, че нещастникът ми напомня за един по-млад и залупен Саймън Дейвид Уилямсън. Все пак не мога да повярвам, че съм бил чак такъв. Тия сланини най-вероятно идват от тлъстия му еврейски дядо. По нейна линия, разбира се.