Хърбърт Уелс - Храната на боговете

От Уолтхайм зави на запад и през гробищата излезе на Хайгейтския хълм, откъдето се виждаше целият Лондон. Там той поседна в една градинка с гръб към някаква къщичка. Беше по обяд. Скитането от ранна сутрин беше уморило гиганта, а преследванията на полицията го ядосаха. Впрочем сега тълпата не му досаждаше. Минувачите бяха започнали да се страхуват от видимо разсърдения въоръжен великан и стояха на разстояние, наблюдаваха го отдалеч иззад най-различни „прикрития“.

— Какво са се залепили за мен! — мърмореше Кадълс, като сърдито си гризеше ноктите и гледаше към града, който се простираше в краката му. — Трябва да ям. Сякаш не могат да бъдат по-спокойни.

Умора, скръб, смут и безсилие бяха изписани на лицето му.

— Нищо не разбирам — продължаваше да мърмори той. — Нищо не разбирам! Какво им сторих? Защо ме преследват? Никъде не мога да отида!… Виж ти! Лоши хора!… Иди, че работи за тях! Вади камъни! Как ли пък не!… Не ти дават никъде да отидеш!

В този миг иззад каменната стена на градината се подаде познатата му фигура на полицейския пристав, възседнал кон.

— Махайте се оттук! Оставете ме на мира! — раздразнено извика гигантът.

— Трябва да изпълня своя дълг — каза полицаят леко пребледнял, но с решителен глас.

— Казвам ви, оставете ме на спокойствие! Аз също искам да живея, както и вие… Искам да ям, искам да мисля, искам да гледам… На кого преча?

— Така повелява законът — каза полицаят, като продължаваше да стои до стената. — Законите не ги създаваме ние.

— Нито пък аз — каза Кадълс. — Вие, малките човечета, сте ги измислили още преди да се родя… Хубави са вашите закони! Да не мога да ям, да не мога да се движа, да си почивам, а само да работя за вас! Човек няма къде глава да прислони!… Какво ли само не измислихте!

— Аз в тези неща не се бъркам — каза полицаят. — Работата ми не е да споря и да доказвам, а да изпълнявам закона.

При тези думи той се качи на оградата и се приготви да скочи в градината, а след него се показаха и други полицаи.

— Ей, вие там, чуйте ме добре! — каза Кадълс, като приближи и стисна здраво железния стълб. — Не искам да се карам с вас, оставете ме на мира!

— Покажете му заповедта — каза полицаят, като се опитваше да се овладее. Един от полицаите веднага му подаде лист хартия.

Преди да прочете заповедта на гиганта, приставът се опита да му я обясни със свои думи.

— За вас, знаете ли, има заповед да се върнете вкъщи, при варниците. Идете си доброволно, защото иначе ще стане по-зле.

Кадълс само изръмжа в отговор.

Тогава полицаят гръмко прочете заповедта, а след това даде знак на своите подчинени и на оградата се възправиха четири фигури, въоръжени с пушки. Фигурите бяха с кафяви мундири.

Щом видя пушките, Кадълс кипна, защото си спомни как стопаните от Еркстън ходеха на лов за мишки.

— По мен ли ще стреляте? — извика той, като излезе извън себе си от ярост и страх.

— Ако не се подчините на закона… — започна полицаят, но отново бе принуден да прекрачи стената и да скочи на улицата, защото железният стълб на великана се спускаше отгоре му от петдесетфутова височина.

— Бум, бум, бум, бум! — чуха се четири изстрела от едрокалибрените оръжия и едновременно с това каменната стена се пропука от удара на гиганта, а парчета от нея изхвърчаха на улицата. Стрелците се разбягаха на различни страни, но по ръката на единия от тях заедно с прах от стената се посипаха и капки от някаква топла червена течност.

Въпреки страха си от гиганта смелите полицаи изтичаха встрани, обърнаха се и отново стреляха. Нещастният Кадълс, пронизан от два куршума, свирепо се обърна назад, за да види кой го бе ранил така болезнено в гърба. Бум! Бум! — внезапно се чу отново и след това земята сякаш изчезна под краката му, къщите, дърветата, покривите се завъртяха пред очите му, а вместо тях се появи чистото синьо небе и се надвеси сякаш на няколко метра над главата му.

Един от зрителите, който наблюдаваше цялата сцена от покрива на съседната къща, разказваше, че няколко секунди след падането си Кадълс бавно вдигнал ръка, допрял я до раната на гърдите си и след това я приближил към очите си. Лицето му придобило страдалчески израз. След това ръката на гиганта безжизнено се отпуснала, а тялото след няколко конвулсивни движения останало неподвижно.

Първият стрък от гигантската коприва, най-малко опасният според Катергам, бе отскубнат от неговата решителна ръка.