Хърбърт Уелс - Храната на боговете

— Напълно съм съгласна с тебе, само че…

— Само че какво?

— Ако поискат да ни разделят…

— Но какво могат да ни направят?

— Наистина не знам… Как мислиш, какво могат да ни сторят?

— Какво ни засяга това? Ти си моя и аз съм твой. Какво повече ни интересува? Ти си моя и аз съм твой завинаги. Как могат да ни попречат със своите смешни правила, забрани и бутафорна важност? Да те отнемат от мен, когато ти си ми сто пъти по-скъпа от живота! Това е просто невъзможно!

— Така е — каза замислено принцесата, — но все пак какво ли могат да ни направят?

— Или искаш да попиташ какво трябва да направим ние?

— Да, може би.

— Какво трябва да направим ли? Ще продължаваме така, както сме започнали.

— А ако ни попречат?

Редууд се замисли и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, права си — каза най-после той. — Трябва да се помисли какво могат да ни сторят.

— В тази мъничка страна, на острова… — каза принцесата и замълча.

— … не можем да се отървем от тях, защото са навсякъде — завърши Редууд мисълта й.

— Но можем поне да опитаме…

— Къде да отидем?

— Все трябва да има къде. Да преплуваме океана. Там…

— Но и там ще си имаме работа с милиони джуджета, денем и нощем ще трябва да отблъскваме намесата им в живота си.

— И все пак това е единствената ни надежда, мили. В тази малка, претъпкана с хора страна не можем да имаме нито покрив, нито увереност в утрешния ден. Къде ще живеем? Къде ще се подслоним? Дори да побегнем, те ще ни преследват денем и нощем.

— Има място за нас на този остров — каза Редууд.

— Къде е то?

— Ами там, където живеят нашите братя. Те са се оградили с ровове от всички страни, изкопали са дълбоки пещери и проходи. Скоро един от тях дойде при мен. Не си спомням точно какво ми каза, но ми спомена за оръжие. Там, при тях, може би ще намерим приют… задълго — добави той след кратко мълчание. — Аз не съм го виждал… Ах, Боже мой! Съвсем забравих! През цялото време бях погълнат от мисълта за теб, а трябваше да намина при тях, да им разкажа за теб и за всичко, което става тук. Ако поискат да ни помогнат — те ще успеят. Тогава ще има надежда за нас. Не знам колко добре са се укрепили, но съм сигурен, че са направили всичко, каквото трябва. Още преди да се срещна с теб — сега си спомням това, — те много се стараеха да укрепят своите владения. Както знаеш, има избори, може би вече са приключили. Малките хора преброяват гласовете. Точно по тези избори много хора се надигнаха против нас, против всички нас. Трябва да се срещна с братята. Време е да им разкажа за отношенията ни.

Следващия път принцесата трябваше да чака Редууд доста дълго. Срещата им трябваше да се състои по обяд в онази част на парка, която се спуска към реката. Седнала на тревата, принцесата с нарастващо нетърпение поглеждаше на юг. Постепенно тя усети странната тишина, която я обгръщаше. Дори шпионите, които винаги я следяха, този път отсъстваха: не се виждаше жива душа. По Темза не плаваше нито една лодка.

Принцесата се опита да отгатне причината за тази тишина, но не успя, защото за нейна радост откъм гората се зададе Редууд, чиито глава и рамене се извисяваха над гората.

Скоро той се скри зад високите дървета, а след това се показа вече съвсем наблизо. Принцесата отдалеч забеляза някаква промяна в походката му. Редууд очевидно бързаше и леко накуцваше, а когато тя стана да го посрещне, видя по лицето му ясно изписана болка и разбра, че той едва се държи на краката си и при всяка стъпка изпитва силна болка. Изплашена, девойката се спусна към него и протегна разтрепераните си ръце, но преди да го попита какво му се е случило, той сам заговори.

— Нима трябва да се разделим? — каза той.

— Защо? Какво се е случило? — извика тя.

— Но ако ние се разделим, това значи още сега…

— Какво има? Кажи по-бързо, не ме измъчвай!

— Няма да се разделя с тебе, но… Но ти готова ли си? — попита той вместо отговор.

— Ако твоите недомлъвки означават, че ни чака смърт, то аз съм готова и няма да те оставя да умреш сам — твърдо заяви девойката.

— А ако наистина означават точно това… — каза Редууд, като стисна ръката й.

— Но кажи ми какво се е случило?

— Те се опитаха да ме спрат.

— Как така?

— На излизане от лабораторията, в която правя Храната на боговете за семейство Косар, срещнах дребен полицейски офицер в син мундир и с бели ръкавици. Той ми заповяда да спра. Оттук, казва, не можете да минете. На мен, разбира се, ми е безразлично и тръгнах по друг път, но там отново стои офицер и отново ми забранява да мина. Казва, че всички пътища били затворени!…