Крис Удинг: Отрова

Сутринта на имения й ден Напръстниче се скара жестоко с Лайкучка.

— Никога не правиш това, което ти казвам! Никога! Никога няма да се научиш да се държиш като добро момиче! Само задаваш въпроси и никога не приемаш нещата такива, каквито са. Винаги ми правиш напук! Никога няма да направиш баща си щастлив и никога няма да се омъжиш за свестен млад мъж. Ти си отрова за това семейство! Отрова!

В края на краищата, такава и стана. Когато обяви новото си име пред стълпилите се блатни обитатели, те почти не се изненадаха. Винаги бяха смятали момичето с теменужените очи за особнячка — странна, чудата и различна от тях. Единствено баща й и мащехата и затаиха дъх от ужас, ала вече бе твърде късно да се направи каквото и да било. От днес нататък тя бе Отрова и щеше да си остане Отрова завинаги.

Две години след това събитие Отрова беше вече на шестнадесет и тепърва трябваше да свиква с бремето на женствеността. Последният й рожден ден бе напълно забравен от родителите й и до нея нямаше никой друг, с когото да го отпразнува, ала това изобщо не я тормозеше. Това си беше просто един обикновен ден, не по-различен от всеки друг. Защо трябваше да се чувства задължена да бъде щастлива, да танцува, да пие блатовина и да се весели? Само защото през този ден бе изхвърлена, мокра и кървава, от корема на майка си? Беше си щастлива и преди, когато цялата вселена се свеждаше до една уютна и топла утроба и единствените звуци, които достигаха до нея, бяха туптенето на майчиното сърце и приглушените тонове на успокояващия й глас. Това бе къде-къде по-хубаво от този студен, мрачен и неприветлив свят, изпълнен с печал и страдание.

Тя завиждаше на онези свои връстници, които успяваха да забравят за грижите си в празничната еуфория и всичките им мечти се свеждаха до това да си намерят добър съпруг или хубава съпруга и да си отгледат деца, които да продължат рода им. Отрова просто не можеше да разсъждава като тях. Тя не бе способна да се отърси от мисълта, че един на всеки петима издъхваше от блатна охтика преди да навърши тринадесет години, че всяко второ дете беше мъртвородено и че всеки месец безследно изчезваха момчета и момичета — похитени от тресавищните обитатели или вълшеблените създания. Другите блатни жители също тъгуваха и понасяха тежко ударите на суровия и жесток живот, ала никой от тях не правеше и най-малкото усилие да промени нещо. Изглежда хората бяха много по-щастливи, когато се примиряваха с участта си. Момичето с теменужените очи обаче не беше устроено така. Да се омъжи за някой млад красавец от поселището, да му народи деца и да пропилее живота си в грижи за тях? По-скоро би се хвърлила сред свирепите козириби. Така поне смъртта й щеше да е бърза и мигновена, за разлика от мъчителната агония, каквато представляваше животът на всички в Чайкино.

— В теб има от древната кръв, Отрова — й беше казал веднъж Чевръстия. — От онези времена, когато мъжете и жените са били силни и са господствали над Владенията.

— Какво се е случило с тях? — попита тя. Както винаги, седеше на рогозката пред огнището, а старецът се бе разположил във вехтия си плетен стол и си подръпваше с наслада от наргилето, поставено на пода до него.

— Изнежиха се — въздъхна Чевръстин. — Животът стана твърде лесен и във Владенията цареше мир. Обаче човекът не обича да живее в мир — мирът е против природата му. Ето защо хората започнаха да се дърлят помежду си и постепенно дребните им свади се превърнаха в конфликти, ала конфликтите лесно се възпламеняват и много трудно се потушават. Тъй започна Междуособната война и когато приключи, човекът беше разединен и слаб. Той се оттегли в планините и блатата и обърна гръб на събратята си. Древните градове сега са пусти и порутени, обитавани единствено от призраците на миналото. Също като нас — завърши Чевръстин и изпусна поредното облаче ароматен дим. То потрепна пред сиянието на пламъците и се заиздига към тръстиковия покрив, докато не изчезна напълно.

Отрова знаеше всичко за Междуособната война — или поне познаваше легендите, защото кой можеше да каже кое е истина и кое — измислица?, — ала въпреки това й беше приятно да слуша разказа на стария човек. За обитателите на Чайкино Чевръстин беше особняк, също като нея. Той често отсъстваше за продължителни периоди от време, а когато се връщаше, винаги имаше нови истории за разказване. И макар че беше кротък и безобиден човек, странстванията му плашеха блатните жители и те забраняваха на децата си да общуват с него. Нищо хубаво не можеше да дойде от външния свят — там живееха вълшеблени създания, тролища, зли духове и други безименни твари. Някои дори подмятаха, че във вените на Чевръстин тече вълшеблена кръв — нямало как иначе да е толкова жив и енергичен на неговите години, а това рано или късно щяло да му донесе неприятности.