Катлийн Удиуиз - Роза през зимата

Като гладна сърничка мисълта на Ирайн все се връщаше към първите месеци след смъртта на майка й. Тя си спомняше за дългите часове, които прекарваше сама, докато баща й и брат й играеха карти, пиеха заедно с другите мъже от селото или пък прекарваха вечерите с моряците на пристанището в приказки за предстоящото пътуване до Уиркинтън. Без умението на майка й да води домакинството богатството на семейството бързо започна да намалява а кесията на баща й да става все по-тънка. Ето защо той все по-често изтъкваше, че Ирайн трябва да се омъжи. Критичната точка в по-нататъшният ход на събитията беше един дуел, в който брат й беше лошо ранен. Оттогава дясната му ръка висеше безжизнена, лакътят му бе напълно изкривен, а китката слаба и негодна за каквато и да било работа. И Ейвъри сякаш пощуря — той трябваше на всяка цена да омъжи дъщеря си за богат съпруг.

Дива ярост прониза Ирайн при тези спомени и мислите й се насочиха с отвращение към бъдещето.

— И там живурка някакъв си, с когото аз би трябвало на драго сърце да свържа живота си — изсъска тя, побесняла от гняв. — Кристофър Сатън! Този янки! Изнудвач! Комарджия! Дивак! Мошеник! — С каквито и имена да го наричаше, всичките й се струваха подходящи. Да, какви ли не названия се въртяха в ума й и тя изпитваше удоволствие да изрича всяко едно от тях.

— Ах, и аз трябва да се срещна с него лице в лице! — Тя се опитваше да си го представи: с тесни очи и тънък, извит нос, права коса, никнеща под формата на триъгълник над челото му, с безкръвни, стиснати устни, които се разтягат в някаква жестока, похотлива усмивка, откривайки дребни жълти зъби.

О, само да се срещне с този мъж! Тя подскочи, заемайки поза на фехтувач, и протегна напред ръка, като че ли държеше в нея остра сабя.

— Тогава бих му дала да се разбере! — Тя намушка противника си веднъж, втори, трети път и след това допря върха на въображаемата си рапира до гръкляна на жертвата си и го преряза е един замах. После внимателно избърса острието на сабята си и я постави с елегантно движение в ножницата. — Само да бях мъж! — Тя се протегна и потънала в мисли, се загледа през прозореца. — Кълна се, че този надут самохвалко щеше да си признае всички злодеяния и щеше да замине да си търси щастието на другия край на света.

Тя видя отражението си в кристалните стъкла, скръсти ръце и зае скромна поза.

— Но за съжаление аз не съм силен мъж, а само една жена. — Тя разтърси глава насам-натам, наблюдавайки старателно сплетените се гарваново-черни плитки, и се засмя радостно на отразения си образ. — И затова моите оръжия трябва да бъдат духът и езикът!

За секунда тя повдигна своята изящно извита вежда и хвърли такъв убийствен поглед, който заедно със студената й усмивка би трябвало да накара сърцето на противника й да спре.

Тежко на онзи, който би предизвикал гнева на това момиче!

Едно пиянско изръмжаване отвън прекъсна мислите й:

— Ирайн!

Тя позна гласа на брат си, забърза към входното антре и със заплашително стиснати устни рязко отвори вратата, Фарел Флеминг тежко се облегна на стената. Дрехите му бяха мръсни, изпокъсани и покрити с лекета, кафявата му коса стърчеше като суха трева. Още от пръв поглед беше ясно, че цяла нощ се е скитал и е пил, а може би и цяла сутрин, тъй като междувременно беше станало почти обяд.

— Ирайн, моята единствена сладка сестричка! — поздрави я Фарел шумно. Залитайки, той отстъпи няколко крачки назад, след това се люшна чак в другия край на антрето, при което изпръска сестра си с леденостудени капки, хвърчащи от мокрото му наметало.

Разтревожена, Ирайн погледна пак към улицата, за да се убеди, че никой друг не се е решил на мъчително пътуване в такова време. Олекна й, че в този безутешен предиобед навън нямаше жива душа. Само в далечината тя съзря самотен ездач. Но дори и да минеше по моста, а след това и покрай къщата, той не би забелязал нищо необичайно.

Ирайн затвори вратата, облегна се на стената срещу брат си и го изгледа с мрачен поглед. Фарел се беше хванал със здравата си ръка за перилата и полагаше усилия да стои изправен, опитвайки се същевременно да се справи с връзките на наметалото си.

— Ирайн, помогни на сво-о-я ма-л-л-ък Фарел за това чудо-в-вищ-но нещо! Не може да се развърже!

Той я погледна с молеща за прошка усмивка и вдигна сакатата си ръка, правейки с нея безпомощен подканяш жест.

— Съвсем подходящо време да се прибереш вкъщи — отвърна тя и му помогна да се справи с непослушната дреха — Не се ли срамуваш поне малко?