Катлийн Удиуиз - Шана

Всички бяха уморени от пътя. Мълчаливо поглъщаха печения дивеч. Бяха доволни, че най-после могат да седнат на нещо, което не се движи, не подскача, не трака и не люлее.

— Имаме само три стаи за нощувка — обясни собственикът. — Ще сложим в двете мъжете, а в третата ще са дамите.

Сър Гейлърд вдигна глава от чинията си и посочи с вилицата си Рурк.

— Този там ще спи при кочияшите в обора. Така ще можем да се настаним ние двамата с мистър Ралстон в едната стая, а мистър Трейхърн и мистър Питни — в другата.

Изражението на Трейхърн стана мрачно, а стопанинът вдигна рамене, като да се извини:

— Няма повече стаи, ама зад къщата има една колиба, празна е. Може някой и там да спи…

Рурк каза, че е съгласен. Когато вдигна чашата към устните си, срещна погледа на Шана. Той стана и наметна палтото си.

— Ще се погрижа за конете на мадам Бошан, сър — обърна се той към Трейхърн. — Предлагам да си легнем рано. Утре ни чака цял ден път, ще бъде доста уморително…

Рурк нахлупи шапката си и се отправи спокойно към вратата.

— Лека нощ! — пожела той от прага на кръчмата.

Шана се въртеше неспокойно в леглото до Хергъс, която вече хъркаше. Чудеше се колко ли е часът. Цялата странноприемница тънеше в тишина, не се чуваше нито глас, нито звук от кръчмата и от другите стаи. Можеше ли обаче да е сигурна, че всички са заспали?

— Хергъс! — прошепна тя и се зарадва, че не чу отговор.

Баща й и Питни можеха да бъдат проверени по същия метод. „Още половин час — помисли Шана. — И всички ще са дълбоко заспали…“

Тя предпазливо стана от леглото и се плъзна към стола, на който Хергъс бе оставила отворена пътната й чанта. Там беше и вълнената пелерина. Шана метна пелерината на раменете си, в светлината на тъмнеещата жарава краката й напипаха някакви пантофи. Дъждът все още се лееше по прозорците, вятърът зловещо виеше в покрива. Нощта бе мразовита, но това само улесняваше Шана.

Минутите едва се влачеха. Най-после тя се измъкна от стаята, спусна се по стълбите, премина като сянка през кръчмата и се намери навън. Дъждът плисна в лицето й. Свободна! Тя се затича, нозете й затъваха в ледените вирове, но сърцето й летеше пред нея.

Колибата бе някаква тъмна сянка под високите дървета на известно разстояние от странноприемницата.

Шана плахо почука на дъсчената врата, която изскърца и се отвори.

— Толкова се надявах, че ще дойдете! — я пресрещна хрипкавият шепот на Рурк. — Господи, колко ми липсвахте! — И без да мисли за ледените й мокри от дъжда дрехи, той я притисна до себе си. Устата му се спусна като граблива птица над устните й в дива, страстна целувка. Шана се вкопчи в него, сякаш той бе единствената здрава опора в един олюляващ се свят. Наметката й се плъзна на пода, тя вече не усещаше студа, проникнал чак в нощната й риза.

— Обичам ви! — прошепна тя. В очите й блестяха сълзи на радост, когато вдигна глава да го погледне. Дланите му обхванаха лицето й, държеше я здраво, търсеше истината в дъното на очите й.

А Шана продължаваше да повтаря своето признание — с устните си, със сърцето си, с очите си, с всичките сетива на едно женско тяло, разтърсвано от любов.

— О, Рурк, колко ви обичам!…

Преливащ от щастие, той я вдигна високо и я завъртя из стаята, след това я занесе по-близо до камината и я пусна. Стояха и се гледаха усмихнати. Рурк се наведе, сложи нежно длан на бузата й, а Шана плъзна по нея устните си в милувка. Тя цяла трепереше, в гърдите й се надигаше някакво всемогъщо чувство на щастие, струваше й се, че ще й се пръсне сърцето.

— Нека да ви стопля — каза Рурк. — Един миг само…

Той отстъпи крачка назад. Погледът й го следваше, като че самият му образ бе храна за душата й. Сега Рурк бе облечен в непознати дрехи — тесните панталони от дивечова кожа се опъваха върху твърдите му тесни бедра, палтото му бе от боброва кожа. Приличаше й на гъвкава дива котка. Шана изпита страх и гордост едновременно. Не, никой не можеше да укроти този звяр, никой не можеше да го унижи, и тя самата никога вече, дори и в мислите си, нямаше да си позволи да го нарече свой роб… Шана си спомни думите на баща си — ако наистина бе решил да избяга, Рурк щеше да я вземе със себе си, а тя бе готова да го последва където и да е.

Той откопча катарамите, смъкна бобровата шуба от плещите си и я загърна. Шана се сгуши в кожата, още топла от тялото му. Рурк нареди клонки върху жарта, лумна висок пламък. Шана плъзна поглед из помещението — колко чуждоземско изглеждаше всичко! Най-после тя спря очи на кревата — бе направен от дъски, завързани с въжета, нямаше и помен от дюшеци.