Катлийн Удиуиз - Шана

— Що се отнася до мистър Рурк — отбеляза най-после Бейли, — направи ми впечатление на човек с изключително чувство за чест. Ако питате мене, той може да бъде чудесно един Бошан, дори да го гледаш и с най-строго око.

Щом Шана се обърна към него, той вече говореше на капитан Дъндас:

— Можете на пълни платна да тръгнете на запад. Така ще можем да изминем добра част от пътя, преди да се е стъмнило.

След Уилямсбърг реката стана по-буйна. Тук селищата по брега бяха по-редки. Нощта наближаваше и корабът хвърли котва.

Шана се бореше със самотата в кабината си. Една малка печка излъчваше топлина, но нощният хлад продължаваше да нахлува. В леглото й липсваше топлината на Рурк. Тя стана, отиде до раклата и извади пеещия часовник. Рурк я бе помолил да го вземе при пътуването — сега тази свиреща кутия бе единственото, което я свързваше с него. Часовникът бе тежък, по-тежък, отколкото изглеждаше; финият нежен филигран, който покриваше кутията, създаваше чувството за лекота. Но именно тежката кутия осигуряваше пълния резонанс на звуците.

Шана вдигна капака и кристалнобистрите звуци изпълниха тясното помещение с присъствието на Рурк. Свиреше песента, която Рурк толкова често пееше или свиреше с уста. Тя тихичко затананика мелодията, затвори очи, връхлетя я споменът за силните ръце, които я прегръщаха; за златните очи, които потъваха в нейните… Една усмивка, която изкушаваше, гневеше или успокояваше, топлината до нея, силата на мускулите му, когато работеше под слънцето или я обгръщаше нежно в тъмнината…

Последният звук замря в тишината на каютата. Шана отвори очи, с дълбока въздишка прибра отново часовника.

— Още само ден или два, любими!… — прошепна тя в тъмнината. — Цяла вечност, и въпреки това почти нищо… — Чак сега Шана осъзна какво бе казала. В очите й бликнаха сълзи. — Да, любов моя, обичам те! Никога повече няма да имаш причина да се съмняваш в това!

Веднага след закуската Шана отиде с баща си на палубата, за да не пропусне нищо от гледката на Новия свят. Пъстрото многообразие на разстилащата се пред очите им страна ги изпълваше с възторг. Изпълнен с благоговение, Трейхърн непрекъснато повтаряше:

— Истинска мечта за всяко търговско сърце! Мечта! Пазар, до който никой не се е добрал досега!

По двата бряга на реката се разстилаше необработена земя, почвата беше тлъста, черна. Появиха се ниски хълмове, започнаха да стават все но високи, но върховете им се виждаха скални зъбери, издигащи се над гъстите гори, които се спускаха до бреговете. Видяха се къщи, някои от тях бяха от червени тухли, толкова големи и яки, сякаш криеха зад стените си съкровища. Реката все още бе широка повече от миля, течението обаче ставаше все по-силно.

Преди пладне корабът навлезе в широк завой на реката, оттук вече водите станаха буйни, екипажът трябваше да напрегне всичките си сили да се бори и да маневрира с платната — на няколко пъти Хамстед трябваше да върви напряко на реката, само и само да се придвижи малко напред.

Макар денят да беше ветровит и навъсен, настроението на Шана бе лъчезарно. Тя махаше на хората, които гледаха от брега, радостта й не се помрачи дори от появата и киселото изражение на сър Гейлърд, проклинащ климата в тази част на света. Всички с облекчение констатираха, че дори в лисичата си шуба той продължава да мръзне, така че скоро изчезна към долните отделения на кораба.

Небето над Шана се заоблачи едва когато започна да се свечерява и боцман Бейли накара да пуснат котва, макар че до Ричмънд оставаха само двадесет мили.

— Няма да е разумно да качваме нагоре по реката нощем — обясни той на Шана любезно, но категорично. — Понякога се явяват течения на места, където преди ги е нямало, като нищо ще заседнем. Най-добре ще е да изчакаме новия ден, та да стигнем здрави и читави.

На следващата сутрин вятърът шибаше с камшици от дъжд такелажа, дори Шана не се осмели да излезе на палубата. Тя крачеше из тясната кабина, сега вече просто не можеше да бъде сигурна ще успее ли да се овладее, като застане пред Рурк. Как щеше да се сдържи да не се хвърли от радост в прегръдките му?! Трябваше да събере всичките си сили. Само една погрешна стъпка щеше да го изпрати на бесилката.

Вратата се отвори, нахлу силен порив на вятъра, след това се появи Питни. Преди да продума, той потърка ръце и ги постопли на дебелата стена на печката.

— Почти пристигаме. Още миля или две. Вятърът духа напряко, течението е бурно, но за около половин час ще стигнем.