Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

През време на отсъствието й бяха внесли голям, облицован с кожа моряшки сандък, поставен до тясната койка. Подозренията й отново избухнаха, помнеше сандъка, с който я бяха донесли на кораба. Моряшкият сандък бе заключен. Елиза се сви под пухената завивка на койката и реши да изчака.

Настъпи пладне. Чак тогава някой почука на вратата. Преди да успее да отговори, корабът заби нос във вълните и вратата зейна. Малкият прислужник запреплита крака навътре, сграбчил здраво таблата, която носеше, за да не я изпусне. След като промълви някакво кратко извинение, той каза нещо на чужд език и сложи подноса на масата.

Елиза посочи сандъка, тъй като мислеше, че той го е внесъл.

— Това какво е и защо е тук вътре?

Момчето не я разбра, вдигна рамене и каза само:

— Капитан фон Рейн…

То я погледна с недоумение, тя кимна успокоително и му махна да си върви. Детето бързо хукна навън.

Вкусна миризма, идваща от масата, я накара да се приближи към подноса; двете глинени паници и приборите показваха, че няма да обядва сама. Елиза добре знаеше, кой би имал дързостта да се самопокани — положително самият капитан.

Отново я задави сляпа ярост.

— Май че този наперен хвалипръцко е изгубил и последната искрица разум, щом мисли, че ще му правя компания!

Кратко почукване я накара да подскочи. Тя отговори настръхнала и се обърна нарочно много бавно, тъй като знаеше кой идва. Николаус влезе и свали кожената си барета.

— Този вятър в Северно море ще ни мъчи до утре — каза той и свали подплатеното с кожа палто, цялото в сол и вода. Преди да го закачи на куката до нейната наметка, той старателно го изтръска. След това потърка ръце, за да посгрее премръзналите си пръсти. Погледът на Елиза бе не по-малко леден от Северното море, което сега пореха, но той я погледна с весело примигващи очи, когато тя застана пред него с предизвикателно скръстени ръце:

— Търсите ли нещо в кабината ми? — запита тя грубо.

— О, хрумна ми една идея — отвърна Николаус весело. — Да похапнем заедно от чудесните неща, които приготвя моят готвач… Той е любител на изискана кухня, както и аз самият. Мисля, че Дитрих е направил нещо специално. Миди от Темза. С удоволствие ще се включа. Ако не възразявате, разбира се.

— И да искам, не мога да ви кажа да си вървите — отвърна тя хапливо. — Мога само да се надявам…

— След като хапнем, разбира се — засмя се Николаус, без да обръща внимание на раздразнението й. Отиде до масата, сипа в две чинии от мидите и ги постави на двата противоположни края на масата. След това наряза на филии малко хлебче. Спокойно кимна към мястото срещу себе си.

— Заповядайте, английска госпожице! Обещавам, че няма да ви ухапя!

Духът на съпротива отново се събуди у Елиза. Капитанът издържа на предизвикателния й поглед.

— Ако с това искате да намекнете, капитане, че се боя от вас — тя злобно се изсмя — то бъдете уверен, че във вас аз виждам само един надут фукльо, който е най-добре да не бъде забелязан! Но както можете да предположите, не изпитвам никакво желание да седя на една маса с човека, който ме отвлече!

— Щом предпочитате да умирате от глад, моля! — той прегъва надолу кончовите на ботушите, които стигаха до бедрата му, и се отпусна на стола си. Като видя, че не може да я убеди, Николаус се опря на лакът и прокара замислено пръст по устните си. — Милостива госпожице, ако случайно премислите, знайте, че страшно ще се радвам на компанията ви… Разбира се, ако имате време…

Апетитният аромат, който се разнасяше от блюдата, беше страшно съблазнителен, но Елиза остана непреклонна в своя отказ, докато капитанът утоляваше глада си. Не след много време тя със съжаление видя как прислужникът вдигна масата и не остави нито залък.

— След втората вахта ще надиплим платната за през нощта, за да не бие в тях вятърът — съобщи той и отново я погледна право в очите. — За вечеря Дитрих винаги приготовлява истинско малко пиршество. Ще очаквам да ме удостоите с компанията си.

Елиза вирна упорито брадичка. Ако той си въобразяваше, че ще се подчини на желанието му, много се лъжеше!

— Моля ви, не се безпокойте за мен! Аз мога всичко да понеса, а и разбрах междувременно, че съм държана тук като пленница.

— Вижте какво, уважаема госпожице! — Николаус я спря с едно движение на ръката. — За мен е важно собственото ми благополучие. Доброто ядене е втората ми страст и аз просто ви помолих да го споделите с мен, докато… Как го казвахте вие англичаните? Докато се налага да търпим заедно несгодите. Това наше плаване не изисква от мен да търпя лишения, в края на краищата — той се изправи и й се закани шеговито с пръст — и вие трябва да го разберете!