Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Ще го повярвам, ако ми дадат резе, с което да залоствам вратата си срещу нежелателно нахлуване — отвърна Елиза недоверчиво.

— Преди да вляза, че чукам силно — бе отговорът. — Не мога да ви обещая нищо повече.

— Колко любезно, капитане! — театрално изви глас тя.

Николаус не обърна внимание на нейния сарказъм и докосна шапката си за поздрав.

— Сега трябва да ви кажа довиждане и да си гледам задълженията. Щом Англия изчезне от кръгозора ни можете да излезете на палубата. Приятна вечер, уважаема госпожице!

Корабът пропадна между две високи вълни, на кърмата пръсна пяна, пометена веднага от бурния северозападен вятър Мощните пристъпи на вятъра спираха дъха на Елиза, студът я пронизваше до кости. Тя бавно напредваше, хваната здраво за релинга. Опитваше се да се добере до задната палуба, където стоеше Николаус фон Рейн, скръстил ръце на гърба си, разкрачил крака, за да устои на люлеенето на кораба. Той й хвърли само бегъл поглед, преди отново да впери очи в компаса. Елиза се уви още по-плътно в дебелата вълнена наметка и потърси местенце на кърмата, което да е по на завет, и далече от зоркия поглед на капитана. Бе й дошло до гуша да стои затворена в каютата, тук на палубата поне имаше чувството, че е свободна. Тя стискаше очи срещу солените пръски и се стараеше да пази лицето си от вятъра.

Капитанът внимателно се вглеждаше в стенещия такелаж, после остави сам моряка на кормилото. Опитният му поглед не пропускаше и най-малката подробност, докато крачеше по танцуващата палуба, спокоен, като че ли в открито море се чувстваше у дома си. Елиза чу приближаващите се стъпки, той спря до релинга на известно разстояние от нея.

Потънала в наметката, Елиза се правеше, че не го забелязва, но усети погледа му върху себе си. Имаше чувството, че някой смъква наметката й и всичките й дрехи — отново гневът й пламна. Тя се обърна, но с изненада установи, че фон Рейн е присвил очи и си гледа платната. Елиза смутено отмести поглед. Дали само си бе измислила този поглед на граблива птица, или той умееше бързо да сменя посоката на очите си?!

Приближаващите стъпки я накараха да настръхне и когато най-после той се изправи до нея, тя го погледна намръщено. Капитанът не се трогна.

— Добре ли сте, госпожице? — запита той. Гласът му въпреки бурята беше все така дълбок и звучен.

Елиза пресрещна въпроса му със стоманеносив поглед, досущ като студеното бурно небе.

— Капитане! — тя вирна леко нос, съвсем леко, колкото да го накара да почувства нейната неприязън, преди да продължи: — Ако имахте искрица чест и доблест, щяхте да обърнете курса и да ме върнете в Англия! — Усмивката й бе престорена, без никаква топлота. — Все едно къде! Там сама ще намеря пътя за дома.

— Моля да ме извините, но това не мога да направя.

— Разбира се, че не можете! — присмя се тя. — Нали ще загубите възнаграждението си. — Тя хвърли поглед към морето, без да обръща внимание на ледените пръски, които то запрати в лицето й. Но бързо се обърна отново към него: — Все още не ми казвате целта на нашето пътуване. Някаква страшна тайна ли е, която трябва да ми бъде спестена, или мога поне да науча пристанището, към което плаваме? По моя преценка това ще е някое от пристанищата на Ханзата, тъй като вие сте член на този съюз.

Николаус потвърди предположението й с едно кимване.

— Правилно отгатнахте, госпожице. Щом пресечем Северно море, ще навлезем в устието на Елба и ще отплуваме към Хамбург, там ще срещнете своя благодетел.

Леденият вятър безмилостно проникваше през наметката й. Елиза потисна студените тръпки и събра достатъчно подигравка, за да запита хапливо:

— В края на краищата той сигурно е някой ваш сънародник, капитане?

— Може би… А може би и не… — Николаус вдигне, безучастно рамене. — Времето ще покаже.

— Да, а времето ще има грижата също така да избесят всички ви за вашите безчинства — довърши Елиза.

— И това ще видим — отвърна той с усмивка. С кратък поклон капитанът се раздели с нея, за да заеме отново мястото си до кормчията. Елиза поиска да го проследи с поглед, но един пристъп на вятъра я накара да се свие и тя се загърна още по-плътно.

Корабът с мъка си пробиваше път в разбуненото море. Стигнаха най-после северната част на протока. Тук вятърът стана толкова силен, че едва се издържаше. Елиза още стоеше на палубата, макар че от всяка ледена вълна дъхът й секваше, цялата трепереше от студ. Но все пак въпреки твърдоглавието си, тя можеше да прояви здрав разум. Като особено внимаваше никой да не забележи че побягва, тя слезе от палубата и с облекчение се приюти в кабината си. Докато сваляше прогизналата си наметка, усети топлинката като истинско спасение. Никога досега не бе мръзнала толкова — притури и този грях на сметката на своите похитители.