Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Виждате, че оттук, няма излизане — похвали се Раймонда.

— Все пак ще е добре да я държиш под око — предупреди Фич. — На такава отракана жена като нея вяра да нямаш!

Раймонда вдигна изненадано вежди и погледна на няколко пъти ту нежното момиче, ту огромния мъжага. Сега, като се позагледа, забеляза белега на бузата му.

— Малката ли те одраска? — ококори се тя.

— Дивата котка е нищо пред нея! — оплака се Фич, без да се смути. — Негова светлост е за ожалване, ако не успее да я отучи от тия мурафети…

— Хм, лордът май има да проклина деня, в който нареди да я доведете. — каза Раймонда, като тайно се надяваше, че нейната работа скоро ще приключи.

— Слушайте — опита се Елиза да смени тона. — Ако смятате, че ще причиня само беди на бедния лорд, които и да е той, защо не му направите добро и не ме пуснете? Аз съм готова да проявя великодушие и да забравя, че съм ви виждала някога вас тримата.

— Неговата светлост ще се ядоса! — обясни Фич.

Раймонда бе свела поглед, никой да не отгатне тайните й мисли. Насили се да скрие ревността и омразата си.

Спенс, който досега бе мълчал, прекъсна грубо разговора, като се обърна към Раймонда:

— Момичето има нужда от почивка и нещо за ядене, Погрижи се за нея, докато ни няма. Като се уреди всичко, ще си получиш обещаните пари… ако свършиш добре работата…

Спенс ръгна с лакът Фич в ребрата и двамата излязоха и затвориха вратата след себе си. Когато се обърна отново към Елиза, в очите на Раймонда имаше озлобление и завист. Беше готова да се влачи по корем, за да услужи на лорда, ала като видя каква красавица беше отвлякъл, осъзна, че той бе поискал твърде много от нея. Ако помогнеше да изведат това момиче от Англия, Раймонда щеше да му намери друга жена, защо не тя самата… Нима друга щеше да го желае толкова много? В нея забушува жестока борба, още щом видя наивното младо същество, каквото й се стори Елиза. Омраза. Ревност. Завист…

О, тя добре знаеше колко безнадеждни са нейните копнения. Вероятността чувствата й към Максим Сиймур да прераснат във връзка, бе твърде малка. Той бе стоял съвсем кратко под нейния покрив, за да долови страстното й желание. Погледът на Раймонда се плъзна презрително по грубата наметка на момичето. Това не бяха дрехи за дама, ала блестящите коси, царствената осанка и грижливо гледаните ръце още по-убедително говореха за произхода на красивото момиче. За Раймонда бе особено унизително, че тя самата не можеше да противопостави нищо на тези предимства.

— Вие може да сте самата изтънченост детето ми — присмя се тя — ама там, дето отивате, животът ви няма да е песен.

— А къде отивам? — Елиза изви изящната дъга на веждата си с надежда, че най-после ще получи отговор.

Раймонда, която се наслаждаваше на малкото си отмъщение, отвърна:

— По дяволите, навярно.

Елиза реагира с равнодушно повдигане на раменете.

— Едва ли ще е по-гадно от тук!

Раймонда присви гневно очи. Отмъщението не беше сладко, щом можеха да го отхвърлят с едно повдигане на раменете. Завист я разяждаше, искаше й се да причини болка на това момиченце, но се боеше да си навлече гнева на лорда. Раймонда бе готова дори да даде възможност на момичето да избяга, стига да можеше да прехвърли вината върху някой друг.

— Ще ви донеса нещо за ядене — заяви тя със скърцащ глас. — Искате ли малко овесена каша? Сега или по-късно?

Елиза отхвърли това не особено примамливо предложение.

— Засега ще се въздържа.

— Както желае госпожицата — каза жената кисело. — Няма да седна да й натрапвам моята овесена каша я! Ще вземе да й се развали апетита за по-фина храна!

Твърде изнурена, за да спори, Елиза замълча под презрителния поглед на Раймонда. Най-сетне жената взе една свещ, излезе и заключи вратата. С въздишка на облекчение Елиза се отпусна на леглото, безкрайно щастлива, че не се наложи да търпи физически унижения. Не че се боеше от Раймонда, макар тя да бе с половин глава по-висока и тридесет фунта по-тежка. Но добре бе запомнила съвета, който й даде момчето на слугинята от кухнята: щом човек не може да избегне битката, поне трябва сам да избере мястото и времето…

Елиза се разсъблече и се пъхна под завивката. Чак сега осъзна колко е уморена. Усещаше се без капчица сила. Очите й се затваряха, мислите й блуждаеха безцелно, докато накрая потъна в дълбок сън без сънища.

Изведнъж Елиза подскочи, вслушвайки се в някакво трополене из къщата. Пламъчето на свещта гореше спокойно, но изведнъж започна да мига като при течение. Погледът на Елиза се отправи към вратата, единственото място откъдето можеше да нахлуе въздух. Вратата бе отворена. Сърцето й заби по-бързо, сети се за многобройните врати, край които бе минала и зад които дебнеше опасност.