Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

Вечерта се огласяше от квакането на жабите и песента на щурците. Прохладен, тежък бриз носеше нагоре откъслечни разговори, примесени с плътен женски смях. Клоните на огромните дъбове се поклащаха леко от вятъра. През отворената балконска врата в спалнята на Алена нахлуваше дъхът на лавровите храсти. Меката сребриста светлина на луната осветяваше нежните замислени черти на момичето, което стоеше на вратата на терасата. Тя беше пленница в собствената си стая. Беше хваната в клопката заради онзи янки там долу. Беше самотна, тъй ужасно самотна и изгубена, че чак остра болка премина през гърдите й. Никога преди не се беше чувствала така изоставена. Като слушаше звънливия смях на Роберта, й се струваше, че се задушава между четирите стени. Този смях пронизваше съзнанието й като горчива подигравка и превръщаше стаята в килия за мъчения.

Алена облегна глава на рамката на вратата и погледна с премрежени от сълзи очи към голямото огледало, което стоеше в средата на стаята. Отражението не я успокои. Наистина върху сребристото стъкло се виждаше хубава млада жена, но тя беше облечена в износена нощница и имаше прекалено къса, накълцана коса. Независимо от присъствието на капитан Лейтимър в къщата, Алена беше успяла да се изкъпе в малката баня. След това се беше прокраднала през храсталака в градината и незабелязано се бе изкачила по външната стълба до стаята си.

Погледът на Алена се премести върху скрина, който съдържаше оскъдното й имущество. Изпита копнеж по нещо красиво, женствено. Искаше да бъде възприемана като жена, искаше да се усмихва с момичешка непринуденост. Искаше да може да се смее.

Не желаеше повече да облича мръсните дрехи и да преправя гласа си. От продрания тембър, който си налагаше, я болеше гърлото. Но трябваше да продължава този всекидневен маскарад. С всяка изминала сутрин й ставаше все по-трудно да облича опърпаното си облекло. Намираше за все по-отвратително да надява маската на чужда личност.

Маскарадът разрушаваше малко по малко нейната женственост.

Все по-често й се явяваше едно видение: високият, строен капитан Лейтимър минаваше покрай нея, хванат под ръка от жена, облечена в червена коприна. Очарован и грейнал от щастие, той правеше поклон пред жената и паднал на колене, й се обясняваше в любов. Жената полагаше ръка върху красивата му глава, като че го посвещаваше в рицарство. Устните му докосваха нежните пръсти, след това се плъзваха по бялата кожа на голата й ръка.

После целуваше сочните червени устни — устните на Роберта.

Видението изчезна.

Алена излезе на балкона. Имаше нужда от хладния вечерен вятър. Не искаше да мисли повече за Ал. Не можеше и да мечтае да стане жена като Роберта — жена, която привличаше мъжете, където и да се появеше. Нейната участ беше да бъде кльощавият, неугледен Ал с хлапашкия вид. Колкото и мъчително да беше това прозрение — по всичко личеше, че бъдещето й обещаваше единствено търкане на подове. Докато Роберта трябваше само веднъж да се усмихне безпомощно и светът вече лежеше в краката й.

Алена бавно се спусна по витата балконска стълба до нивото, от което можеше да наблюдава прохода между колоните. От салона струеше светлина и огряваше най-долните стъпала. Тя се страхуваше да не я забележат, затова не продължи надолу. На външния край на верандата имаше пейка, а около нея — няколко стола — там като дете беше играла с братята си по време на редките им посещения, докато Роберта неуморно обличаше порцеланови кукли в красиви дрехи и им слагаше натруфени шапки.

Смехът на Роберта разкъса тишината на нощта, капитанът също се засмя с дълбок, приятен тембър и дори вуйчо Ангъс неволно се изхили гърлено.

— Може да се каже, че вече сте били навсякъде, капитане! — изчурулика Роберта. — Къде ви харесва най-много, освен у дома? Може би в Париж?

Алена се наведе напред, за да подслушва през прозореца на салона. Тя чу как Коул отвърна галантно:

— Никоя жена в Париж не беше толкова красива, колкото тази, която виждам сега пред себе си!

Алена вдигна очи към небето. Смяташе съвсем сериозно да се помоли за душата му, но когато вуйчо й се изкашля предупредително, капитанът веднага се надигна.

— Вече е късно — каза Коул, при което възпитано пое ръката на Роберта, — и колкото и да се наслаждавам на очарователната ви компания, трябва да тръгвам.

Той целуна леко меката й бледа ръка. Когато видя това, Алена стисна с горчивина зачервените си ръце между коленете. Беше така завладяна от вида на сбогуващия се капитан, че забрави да помисли за собствената си сигурност.