П. Удхаус - Епископски гамбит

Затова, общо взето, епископът въздъхнал с облекчение, когато настъпил денят на откриването на паметника.

Самата церемония обаче му се видяла досадна и отегчителна. Лорд Хемъл от Хемстед съвсем не бил от любимите му другари в онези далечни училищни дни и затова имало нещо особено отблъскващо в задължението да се превъзнася по негов адрес и да го обсипва с възхвали.

На всичкото отгоре го нападнал страхотен пристъп на ораторско смущение. Представял си какъв тъпанар изглежда, изправен да плещи глупости пред толкова народ. Все очаквал някой от публиката да стане, да го плесне по тила и да му каже, че предостатъчно се е правил на магаре и хич да не си въобразява, че е много забавен.

За щастие нищо такова не го сполетяло. Речта му дори се радвала на забележителен успех.

— Скъпи епископе! — раздрусал накрая ръката му старият генерал Кръвникър, председател на управителния съвет на училището. — Вашето възхитително слово посрами моя блед опит да кажа нещо… да кажа нещо… да кажа нещо… Вие бяхте изумителен!

— Много съм поласкан — промърморил изчервеният, запотен и смутен епископ.

А с напредването на деня умората, която го налегнала след дълготрайната церемония, го сломила напълно. Когато най-сетне след вечеря се отпуснал в кабинета на директора, той се оказал в плен на жесток главобол.

Преподобният Тревър (Боклук) Ентуисъл също имал доста нащърбен вид.

— Тези формалности са твърде изнурителни, епископе — опитал се той да прикрие прозявката си.

— Така си е, директоре.

— Дори този портвайн реколта 1887 година не е в състояние да ме ободри като хората.

— Бих добавил дори, че е подчертано незадоволителен. Питам се — продължил епископът, споходен от внезапно озарение — дали малко „Живогон“ няма да ни постегне. Това е един тоник, с който секретарят ми се налива редовно. И съвсем очевидно му се отразява забележително добре. Не съм виждал по-жизнен и енергичен младеж. Какво ще кажеш да помолим иконома да се качи в стаята му и да вземе шишето назаем. Убеден съм, че Мълинър ще ни го отстъпи с удоволствие.

— На всяка цена.

Икономът, изпроводен до стаята на Огъстин, се върнал оттам с шише, наполовина пълно с гъста, тъмна на цвят течност. Епископът замислено го заразглеждал.

— Не виждам никакви указания за дозата, но не ми се ще да безпокоим втори път добрия иконом, който несъмнено се е оттеглил вече в покоите си, за да се наслади на заслужен отдих след един изключително труден и тревожен ден. Какво ще кажеш сами да преценим?

— Разбира се. Гадно ли е?

Епископът близнал предпазливо тапата.

— Не, не бих казал. Вкусът му е доста оригинален и наситен, бих казал дори, неочакван, но в никакъв случай не може да се нарече отблъскващ.

— Тогава дай да пийнем по чашка.

Епископът незабавно напълнил две винени чаши и двамата взели да отпиват замислено.

— Не е лошо — забелязал епископът.

— Определено не е — съгласил се директорът.

— Усещам как ме изпълва нещо огнено.

— Наречи го направо пожар.

— Още малко, директоре?

— Не, благодаря.

— Е, хайде пък ти!

— Само една чашка, епископе, щом настояваш. — Не е лошо — обадил се пак епископът.

— Дори никак — додал директорът.

Вие, които вече сте слушали предишните приключения на Огъстин с „Живогона“, сте предизвестени, че брат ми Уилфрид го изобрети предимно с цел да снабди индийските махараджи със средство, което да насърчи слоновете им да запазват самообладание при пряк сблъсък с тигри в джунглата. Препоръчаната от брат ми доза за възрастен слон е чаена лъжичка от течността, примесена със сутрешната закуска на животинките. Затова не е учудващо, че след като погълнали по две винени чаши, възгледите върху живота както на епископа, така и на директора претърпели забележителен обрат.

Умората ги напуснала, а заедно с нея изчезнало и унинието, което ги потискало само миг преди това. И двамата усетили бурен прилив на жизнерадостна енергия, а чудноватото усещане за младежки плам, споходило епископа още с пристигането му в Харчестър, подчертано се засилило. Почувствал се петнайсетгодишен юноша.

— Къде спи икономът, Боклук? — попитал той след замислена пауза.

— Не знам. Защо?

— Помислих си само колко ще е хитро, ако му скроим някакъв номер например да подпрем кофа с вода на горния ръб на вратата му.

Погледът на директора блеснал.

— Иий, страхотен номер! — възхитил се той.

Постояли за миг замислени, след което директорът се закикотил.