П. Удхаус - Граф или бръснар

Тони бе споделил със себе си, че в лицето на Поли най-накрая е открил момичето на своите момчешки мечти. Всъщност най-странното беше, че тя изобщо не приличаше на обекта от тези мечти, защото като момче неговите вкусове — оформени вероятно под въздействието на възгледите на главния герой от някоя гледана в детството му театрална постановка — клоняха към внушителните форми, ячка снага и румен лик. Но му беше необходима само още една повторна среща с Поли, за да установи емоционално — бе стигнал до Края на Пътя.

Тони харесваше нейното спокойствие, нейната проницателност, мургавата мекота на кожата й, искрите, готови всеки миг да просветнат в очите й, за да предизвестят прелестната й усмивка…

Да, момиче за милион.

Не. Той би отишъл и по-далеч. За два милиона. А защо не и за три?

Освободил се от пакетите, Тони реши да отпусне своя кипящ от въодушевление дух с приятен разговор. Макар и сянка, Мийч бе за Тони забавен събеседник.

— Как върви работата? — попита той.

— Спокойно, сър. Само едно подстригване досега.

— Добре.

— За съжаление въпросният джентълмен не пожела нито третиране на връхчетата, нито шампоан, нито лосион за скалпа.

— Лошо.

Мийч се усмихна бащински.

— Няма нужда да се притеснявате, сър. Моят опит показва, че големият наплив е в събота следобед.

— О? Следобед, така ли?

— Да, сър. Между другото, сър, преди малко през салона мина господин Чок-Маршъл. Питаше за вас.

— О? Значи са пристигнали в Лондон. Остави ли някакво съобщение за мен?

— Да, сър. Каза, че ще се върне по-късно.

— Добре. А сега — каза Тони, — би ли отишъл да окачиш на вратата табелата „Затворено“?

В действителност Мийч не залитна, но се удържа от олюляване единствено със силата на волята си. Професионалистът в него бе разтърсен като от неочакван ъперкът.

— Вие искате да затворите салона, сър? — изхриптя той.

— Искам.

— В един часа? В събота следобед?

Тони беше разопаковал пакетите и освободени от хартията, те разкриха загадъчното си съдържание под формата на множество сандвичи. Имаше обаче и една загърната в златисто бутилка и няколко чаши. Дори и не особено проницателен страничен наблюдател би определил безпогрешно вида на течността в нея като пенлива и леко алкохолна.

— Предполагам, че е необичайно — каза той, — но какво от това?

— Да, сър — отвърна Мийч колебливо.

— Или да го кажем по друг начин — продължи Тони, разклащайки леко бутилката, за да подчертае сериозността на думите си — какво ти пука?

— Именно, сър — отзова се Мийч. Той бе напълно объркан, но сметна, че това е една безопасна реплика.

Тони разви тезата си.

— Аз съм млад, Мийч. Слънцето свети. С мен ще обядва една дама. И аз не искам да бъда безпокоен. Затова затвори салона. По дяволите, Мийч, тези съвременни амбиции за забогатяване. Какво значение има дали ще изпуснем няколко си там шилинга за три-четири подстрижки?

— Най-често в събота господата желаят бръснене, сър.

— Или три-четири контри. Във вените ми кръвта кипи, Мийч, и аз имам намерение днес да се забавлявам, дори ако тоя салон фалира.

Мийч въздъхна.

— Както желаете, сър. Салонът е ваш.

— Това е факт.

— И вие смятате да го ръководите професионално?

— Разбира се.

— Аз се притеснявах да не сте един от онези млади господа, които се захващат с нещо само от скука.

— Далеч съм от тях, Мийч.

— Извинете, че споменавам това, сър, но за мен вие сте загадъчна личност. Този господин Чок-Маршъл бе доста високопоставен млад джентълмен и говореше за вас така, сякаш ви познава отблизо.

— Той ме познава.

— Точно това имах предвид, сър — изрече триумфално Мийч. — Затова и ви нарекох загадъчна личност.

Тони го потупа по рамото.

— Аз съм само млад човек, който се опитва да си живее живота — каза му успокоително той. — Но стига сме говорили за мен. Нека да обсъдим госпожица Браун. Къде е госпожица Браун?

— Предполагам в дамската секция, сър.

— О? Е, добре, надявам се, че няма да се забави много. Шампанското ще се стопли.

— Да отида ли да проверя, сър?

— Не, няма значение. Тичай вкъщи и си поиграй с децата.

— Все още не съм женен, сър.

— Все още?

— Не, сър. Но сме започнали да обсъждаме тази тема. Сгодени сме от осем години и половина.

Тони погледна помощника си с искрен интерес. Една от по-незначителните компенсации на драматичната промяна на живота му бе, че бе въведен в обществото на хора като Мийч. Всеки нов разговор с него го обогатяваше с нови любопитни подробности от неговото житие-битие. Вчера например Тони бе научил, че служителят му свири на саксофон — последният от инструментите, на които човек би заподозрял, че Мийч би могъл да свири.