П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— Дойдох да те изведа на разходка, Джаклин — каза бодро Дафни. — Не излизаш достатъчно на свеж въздух.

Джаклин, който оглеждаше спътника й с известна тревога, въздъхна. Нямаше нищо против едно кръгче с колата й. Чудесен начин да прекара сутринта, а да не говорим, че тя ще се почувства морално задължена да го заведе и на обяд, вероятно в някой от ония отлични хотели в Брайтън, където разбират от добра храна.

— Отлично — каза той. — Кой — допълни, понижавайки глас — е онзи със сплесканото лице?

— Сирил Пембъртън, един от детективите ми. Идва с нас.

— Идва с нас?

— Да, той ни е свидетелят. Мислех да ти кажа по-рано. Ще се отбием в регистратурата да се оженим.

— Да се оженим!

— Толкова бях заета в службата, че нямах време да се заема с това по-рано.

— Но…

— Хайде да не спорим, скъпи — прекъсна го Дафни. — Сирил чака с нетърпение да стане свидетел. Знае колко ще го издигне това в очите на останалите от службата — свидетел на сватбата на шефа. Специално купи тези хубави рози. И има много избухлив характер. Искам да кажа, не знам какво може да направи, ако му скършиш хатъра.

Джаклин така и не му скърши хатъра.

Господин Траут имаше здравословния навик да взима по една бърза разходка след обяд, когато времето е хубаво. Това регулираше кръвообращението му и придаваше лека руменина на бузите му. Тъй като денят след посещението при господин Луелин бе доста приятен, той тръгна по „Парк Лейн“ и вече беше стигнал до покрайнините на Фаунтън Корт, когато забеляза, че към него се приближава младият Пикъринг.

Поздрави го най-сърдечно и отношението му бе толкова топло и бащинско, че Джо, на който гемиите му бяха потънали, отхвърли поне пет процента от унинието, което го бе обгърнало като мантия. На веселото: „А, господин Пикъринг“ той отвърна с едно: „О, здравейте, господин Траут“, което, макар и в много отношения да приличаше на глас от гроба, каквито често се срещат в разказите на Едгар Алан По, все пак бе достатъчно сърдечно.

— Прекрасен следобед — продължи господин Траут. Тази среща не му създаваше никакво неудобство. Членовете на Анонимните ергени никога не се чувстваха неловко, когато срещаха тези, чиито брачни планове са провалили. За него Джо беше само поредният пациент, който спешно се нуждаеше от лечение и то му бе дадено. Неговите угризения за това, че му е дал пургатив, не бяха по-големи от тези на един лекар, предписал на инвалид лекарство, което едва не му е струвало живота, но го е излекувало.

— Радвам се да те видя жив и здрав, господин Пикъринг — каза той. — Вчера получи нещо като пристъп. Това ме разтревожи. Разтревожи и двама ни. И какво правиш по тия места?

Ако господин Траут не беше толкова мил и сърдечен, Джо би запазил личните си дела за себе си, но в това състояние на духа всеки мил и сърдечно настроен човек би извикал доверието му с лекотата на илюзионист, който вади от цилиндъра си заек или знамената на всички нации. Той каза на господин Траут, че е бил на посещение у едно момиче, а господин Траут отвърна неодобрително „О-о?“, с което искаше да каже, че не това е начина един млад човек да прахосва времето си, наместо да прочете една хубава книга. Тия приказки за посещения у момичета го разтревожиха. Изглежда вчерашното му лечение не е било толкова ефикасно, колкото предполагаше.

— Младата дама, за която говореше снощи?

— Да.

— Надявам се, че си я заварил в добро здраве — процеди заядливо господин Траут.

Джо извика рязко като някой страдащ дух, на чийто болен пръст е стъпил хипопотам. Иронията на въпроса бе засегнала оголения му нерв.

— Не съм я заварил изобщо — викна той. — Тя отказа да ме види.

— Така ли? И защо?

— Спомняте ли си — трябваше да я заведа на вечеря снощи?

— А, да. Подстрига си косата.

— И бях на маникюр.

— И после получи оня пристъп. Разбирам. Тя е отишла в ресторанта, а тебе те е нямало.

— Именно. Кой знае какво си е помислила за мен. Исках да я видя и да й обясня. Отидох на адреса, който ми беше дала, но там ми казаха, че се е преместила във „Фаунтън Корт“ или дявол знае къде. Тъкмо бях там.

— И тя не иска да те види?

— Да. Изпрати да ми го предадат.

— Е, значи си се отървал, младежо — каза господин Траут и продължи обичайната си реч с обиграна лекота, която годините в Анонимните ергени му бяха дали. Той никога не трябваше да се замисля и да подбира думи, когато разкриваше недостатъците на брака. Звуците се лееха от устата му, като че някой беше натиснал копче. Същото ставаше и с Фред Басет, Джони Рънсибъл, Дж. Д. Фланъри и всички останали стълбове на тази достопочтена общност. Както Дж. Д. Фланъри веднъж се бе изразил, те просто изглеждаха вдъхновени.