П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— Така ли? — сепна се господин Луелин.

— И ще й кажа да не обръща внимание на цените в дясната колонка, колкото и колосални да са те в „Бариболт“, защото, Айви, това е то вечерята на моя живот. Междувременно ще разопаковам най-необходимите си неща. По-голямата част от багажа ми ще пристигне утре. Къде е моята стая? Превъзходно — каза Джо, след като беше информиран по този въпрос. — А мерна ли малката трапчинка на лявата й буза? Няма на земята нищо тъй прекрасно, както е казал поетът Уърдсуърт. Сигурно си спомняш този пасаж от времето с даскалката.

И той остави господин Луелин с вид на актьор, който прави пробни снимки и режисьорът му е казал да изглежда силно разтревожен, филмовият магнат беше обикнал Джо и му бе невъзможно, като човек, завладян от идеите на Анонимните ергени, да не се закахъри при всичките тези приказки за трапчинки и сребърни звънчета на лунна светлина.

Точно такива приказки биха накарали Ефраим Траут да сключи вежди, а също и всичките му колеги от Анонимните ергени да сключат техните. Да можеше сега Траут да е тука и да го посъветва какви стъпки да предприеме, за да спаси Джоузеф Пикъринг от надвисналата беда. В този момент телефонът иззвъня. Господин Луелин тръгна към него, като се окуражаваше, че ако се обажда Вира Далримпъл, за да пита какво по дяволите става, винаги може да затвори.

— Ало? — измънка той.

— Здравей, Айви — се чу добре познат глас.

Гласът на Ефраим Траут.

Господин Луелин потрепера от върха на голото си теме до подметките на обувките си. Много хора реагират по този начин, когато молбите им се изпълняват тъй мигновено.

— Еф — изрева той. — Ти ли си?

— А кой друг?

— Къде си?

— Тук в Лондон. Повикаха ме неочаквано по работа и разбира се ти позвъних веднага. Нали разбираш, интересувам се как се справяш. Обади ли се на „Никълс, Еридж и Тръбшоу“, както те посъветвах?

— Разбира се, веднага щом пристигнах — отвърна господин Луелин, като прецени, че няма нужда да усложнява нещата и да споменава за своето вземане-даване с Вира Далримпъл. — Видях се с младия Никълс, новият партньор.

— И той осигури ли ти бодигард?

— Точно за това исках да поговоря с теб.

— Трябва да си уговорим среща.

— Тинтири-минтири. Идвай направо тук.

— Щях да ходя с един приятел на изложба на редки издания в „Сотби“.

— По дяволите тъпите ти приятели, проклетите ти издания и скапания „Сотби“ — изрева господин Луелин, който винаги се изразяваше цветисто, когато е развълнуван. — Ако те няма след двадесет минути, ще си изтегля всичките дела и ще ги поверя на „Джоунс, Джукс, Дженкинсън и Джърнингъм“.

Такава заплаха господин Траут не можеше да подмине с лека ръка. Бизнесът на господин Луелин беше извънредно ценен за него и Джоунс, поощряван и подстрекаван от Джукс, Дженкинсън и Джърнингъм, отдавна му беше хвърлил око.

— Идвам, Айви — отвърна той и доста преди крайния срок вече седеше в едно кресло на „Енистън гардънс“ 8, а господин Луелин изговаряше встъпителното „Слушай“, след което смяташе да облекчи натежалите си гърди от тежестта, която ги притискаше, както биха се изразили Шекспир и даскалката от Уелс. Макар че Шекспир би трябвало да помисли малко, преди да сложи в едно изречение „натежали“ и „тежестта“.

— Слушай — започна господин Луелин. — Имам проблем.

— Да не си се сгодил? — трепна господин Траут и в този момент заприлича на разтревожен таралеж.

— Разбира се, че не съм.

Господин Траут имаше възражение срещу употребата на израза „разбира се“, но го премълча.

— Слава богу — въздъхна той. — Сънувах те онзи ден.

— Зарежи сега сънищата.

— Сънувах те как излизаш от църквата с шестата си съпруга под арка от отхвърлени филмови сценарии и между две редици режисьори. Но ако се съди по думите ти, даже не си сгоден.

— Не става дума за мен. Тревожа се за Пикъринг.

— По дяволите! Кой пък е този Пикъринг?

— Човекът, когото ми пратиха адвокатите.

— Тревожиш се за него? Не ти ли харесва?

— Напротив, много ми харесва.

— Но не го бива за тая работа?

— Не, чудесен е. Но се получи едно усложнение.

— Какво?

— Едно момиче му е завъртяло главата.

Господин Траут издиша шумно.

— Нищо чудно, че се тревожиш. Изглежда това е последният човек, който трябва да се навърта около тебе, след като си в такова деликатно положение. Може да ти внуши туй-онуй.

— Не, тук грешиш, Еф. Не е там опасността. Казах ти, че не се тревожа за себе си. Безпокойството ми е за Пикъринг.