П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— Добре сте се измъкнал.

— Да, и изцяло благодарение на теб. Ти си всички анонимни ергени накуп. Познаваш госпожица Далримпъл и си се ужасил при мисълта, че мога да я взема за жена.

— Никой няма да вземе госпожица Далримпъл за жена, освен през трупа ми.

— Съвсем уместно. Пикъринг, нает си и ще встъпиш в длъжност незабавно. Местиш се при мен, разбира се. Ще говорим за заплатата по-късно, но те уверявам, че е значителна. Ако не беше ти, сега щях да съм сгоден, а тъкмо се отървах от Грейс. Грейс — припомни си господин Луелин — беше най-голямата ми издънка от всички съпруги, макар някои да казват, че Бернадин Фриганза й диша почти във врата. Когато се оженихме, я наричаха Императрицата на бурите, и вярвай ми, прякора си беше заслужен. Само в един филм — „Страст в Париж“, смени трима директори на продукция, двама помощник-директори и един сценарист, докато си уталожи страстите.

— Звучи ми нещо като Вира Далримпъл — вметна Джо.

— И ти ме спаси. Как да ти се отблагодаря, Пикъринг? Какво казва Шекспир за приятеля в нужда?

— Навярно нещо хубаво.

— Би трябвало да знам. Когато бях под влиянието на оная даскалка, поглъщах Шекспир, докато ми изхвръкнат очите, макар че повечето време не разбирах за какво става дума. Този тип има доста странен начин на изразяване. Вземи например онова… О, господи? — възкликна сепнато господин Луелин.

— Какво има?

— Тъкмо си спомних, че в телеграмата каня госпожица Далримпъл на обяд днес в ресторанта на „Бариболт“.

Силна болка разтърси Джо — като че ли някакъв невидим звяр го бе ухапал на деликатно място. Думата „Бариболт“ не можеше да бъде изречена в негово присъствие, без да вземе своите жертви.

— Но всичко е наред — живна изведнаж господин Луелин. — Така приключвам начисто целия злополучен епизод. Една жена ще прости на мъж, че я е изпързалял веднъж, но не и в два последователни дни. Ще се ядоса като баба Яга и ще ме захвърли като дрипа. Както Шекспир би се изразил — завършек от сърце бленуван. Крайно задоволително. Абсолютно задоволително.

Задоволството му подразни Джо. Той се зае да изтрие тази глуповата усмивка от лицето му.

— Откога познавате госпожица Далримпъл? — попита той.

— Две-три седмици. Защо?

— Защото май имате погрешна представа за тази личност. Изглежда си мислите, че тя ще приеме изчезването ви от живота й просто ей така. Ще пророни някоя и друга тиха сълза и ще се примири, а? Но не ви ли дойде наум възможността да довтаса тук и да ви погне с чадъра си? Тя може и да не е момичето на моите мечти, но е една здрава и добре сложена жена, напълно способно да ви изпотроши кокалите преди да успеете да кажете „Здрасти, хубав ден, а?“. Не е зле да обърнете внимание на този вариант.

Ако Джо беше очаквал с тези си слова да накара кръвта на господин Луелин да смръзне в жилите му, а очите му да изскочат от орбитите си, както би се изразила някогашната му изгора, то той би останал разочарован. Господин Луелин остана спокоен, даже безгрижен.

— Естествено — отвърна самодоволно той, — че не съм пренебрегнал тази възможност. Но когато ме опознаеш, Пикъринг, ще разбереш, че имам всички качества на велик генерал. Гледам напред и чертая плановете си. Разработвам стратегията си внимателно. Виждаш ли тази врата? Джо виждаше вратата.

— Ако госпожица Далримпъл случайно се отбие, аз ще се шмугна през нея и ще те оставя да се разправяш с дамата. И нека да ти кажа, Пикъринг, че я оставям в ръцете ти с абсолютната увереност, че ще съумееш да я изтриеш от списъка на посетителите ми. А-а — обърна се господин Луелин, като чу дрънченето на звънеца, — това може да е, а може и да не е птичката, която имаме предвид, но добрият генерал никога не рискува, тъй че, довиждане, засега.

И той изчезна зад вратата като гмуркащ се паток, докато Джо се зае да изпълни инструкциите му с усещането на млад укротител на лъвове на прага на лъвската клетка, който е стигнал едва до урок трети от курса за укротители. Отношенията му с госпожица Далримпъл никога не са били сърдечни, а той имаше всички основания да смята, че сега тя ще бъде по-малко сърдечно настроена от всеки друг път.

Джо нямаше защо да се коси. На прага стоеше не Вира Далримпъл, а Сали Фич.

Сали беше съвестно момиче в своята работа, така както Дафни Долби — в нейната. Беше обещала на редакторката си, че днес ще интервюира Айвър Луелин и фактът, че е получила двадесет и пет хиляди лири, в никакъв случай не я бе възпрял.