П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— Обзалагам се, че направо е падал под стола от възторг.

След като финансовия въпрос беше уреден, Джаклин се почувства с леко сърце и в настроение за игрив разговор.

— Е, сладурче — усмихна се той, — има ли нещо ново?

— Първо — адресът ми. Отсега нататък ще ме намираш на „Парк лейн“, „Фаунтън корт“ 3. Запиши си го.

— Шегуваш се.

— Не, ще живея точно там.

— Да не би да си получила наследство?

— Аз не, но друга — да. Ще живея с нея. Между другото, трябва да я познаваш, защото веднъж ви видях заедно в театъра. И обзалагам се — добави тя тихо, — че тя е платила билетите. Погледни си в малкия черен тефтер. Ще я намериш на „Ф“. Сали Фич.

— Сали Фич! За бога!

— Познаваш я, нали?

— Някога я познавах много добре. Баща й беше свещеник в едно село в Устършир и се опита да ми натъпче някои неща в главата. Обучаваше ме, когато се готвех за дипломатическа служба. Сали Фич! Е, да пукна дано! Но кой, за бога, ще й остави… Наследство ли каза?

— Е, така да се каже. Но във всеки случай, не е за пренебрегване. Двадесет и пет хиляди лири и този апартамент на „Парк лейн“. Ще живея там с нея.

— Защо?

— Защото ме наеха.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва.

— Не мога да схвана какво общо имаш с това.

— Има някои условия към наследството и аз ще следя дали ги изпълнява.

— Какви условия?

— Няма значение. Не те засяга. Е, трябва да тръгвам. Имам тежък ден в офиса. Сега, когато ще отсъствам толкова дълго, трябва да уредя много неща.

Тя остави Джаклин дълбоко замислен. Той беше мъж, който при споменаването, че негова позната е наследила двадесет и пет хиляди и апартамент на „Парк лейн“, се изпоти и мозъчните му клетки задействаха като пара в свирката на локомотив. Още докато годеницата му говореше, в съзнанието му проблесна мисълта, че ако побърза към „Лабърнъм роуд“ и поиска ръката на Сали, има всички шансове за успех. Те някога бяха сгодени и старата обич сигурно още не бе угаснала. Можеше да си представи картината на своето удивление, когато, сгушена в прегръдките му, тя му каже, че няма да се наложи да живеят на хляб, сирене и целувки, защото сега е наследничка.

Всичко това мина през главата му и той вече щеше да е изхвръкнал от „Мърфис мюз“ и да се е метнал на някое такси с бързината на светкавица, ако в този момент не се чу внезапно тропане на входната врата.

Устремът му секна. Както бе казал на Дафни, изнервяше се, когато някой чука на вратата му. Не се знаеше кой може да е. Може да е онзи, който събира наемите, може да е шивачът, към когото беше затънал в дългове до уши, а може и да е някой противник от хиподрумите. Който и да беше, Джаклин не желаеше да го среща. На всичко отгоре тия типове имаха гадния навик да чакат вън на тротоара с надеждата да го пипнат как се изнизва, след като погрешно е заключил, че хоризонтът е чист.

Ето защо Джаклин с неохота реши да отмени пътешествието си до „Лабърнъм роуд“, докато посетителят не си вдигне парцалите.

Като се утеши с мисълта, че едно писмо би било толкова ефективно, колкото и срещата очи в очи, той си напълни отново чашата и седна да пише.

Получи се едно наистина прочувствено писмо. Чудесно писмо.

Сали приключи тоалета си и се замисли за предстоящия обяд със смесени чувства. Новата рокля не я разочарова, но все още я преследваше страхът, че няма да се покаже в най-добрата си светлина. Възбудена от очакваната визита при Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс, тя спа лошо през нощта и резултатът бе тенденция към непрекъснато прозяване. Ще бъде катастрофално, помисли си тя, ако се поддаде на тази слабост на масата. Джо й се беше сторил мил младеж, но даже и на милите младежи не им се нрави, когато дамата им зее насреща им през цялото време. Подобни действия карат младите мъже да мислят, че дамата на тяхното сърце желае да ги глътне, а това ги изнервя.

Като се надяваше на най-доброто, Сали тръгна към вратата и там се засече с Мейбъл Потър, която бе избягала от работа и изгаряше от нетърпение да чуе последните новини.

— Сали! — изпищя тя като квачка, ритната ненадейно отзад от услужлив крак. — Страхувах се, че ще те изпусна. Ходи ли да видиш онези адвокати?

— Ходих.

— И какво? Научи ли благоприятната новина? — продължи тя, като че ли кракът отмерено си вършеше работата.

— О, да — отвърна Сали.

Тя не можеше и да мечтае за по-жадна публика. Любимото четиво на Мейбъл винаги са били романите на Роузи М. Банкс и Лейла Дж. Пинкни, които така дразнеха артистичния вкус на Джо Пикъринг, а в тях подобни неща се случваха непрекъснато. Би било направо чудо, ако на някоя бедна героиня не й падне изневиделица солидно наследство.