П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— Благодаря. Радвам се, че си на моя страна.

Дафни Долби внезапно стана сериозна. Тези думи изглежда я обидиха.

— Не съм на ничия страна — каза тя.

— О, съжалявам.

— Разбирам те — продължи госпожица Долби, като поомекна. — Желая ти добър живот, свобода и щастие и ще извикам три пъти „ура“, ако всичко мине успешно. Но аз съм като рефер на футболен мач. А той не може да взима страна. Даже да му се иска момчетата с розовите шорти да разбият онези в зелените гащи на лилави райета, не може да си позволи това да влияе на решенията му. Същото е и с мен. Работата е моята религия.

— Разбирам какво имаш предвид. Въпрос на лоялност.

— Именно. Може да съм на твоя страна, но ако те хвана да пушиш, не мисли, че няма да те разоблича. Дългът на първо място.

— Разбирам. Благодаря за предупреждението.

— Няма защо. Какво имаш там?

— Нова рокля. Ще обядвам в „Бариболт“.

— Вече се целиш нависоко, а? Съвсем правилно. Забавлявай се, докато имаш възможност. Аз ще хапна сандвич с кафе в офиса. Освен ако годеникът ми не ме заведе някъде на обяд. Но не мисля, че ще го направи. Джоба му винаги е празен. Все залага на губещи коне като покойния си баща. Мога ли да те закарам до „Бариболт“? На път ми е.

— Не, благодаря. Връщам се до общежитието.

— Тогава тръгвам. Между другото, не се поддавай на изкушението да запалиш цигара, докато си далече от очите ми. Ще искам от теб да ми дъхнеш в най-неочаквани моменти.

— Да ти дъхна? — подскочи Сали.

— Предохранителна мярка. Трябва да съм сигурна.

— Наистина си последователна.

— Гордея се с това — отвърна госпожица Долби.

Първата спирка на Дафни Долби, преди да се върне в офиса си, бе „Мърфис Мюз“ 5, разположен в западналата част на Челси и населен с някои от най-съмнителните лондонски типове. Част от тях сигурно имат златни сърца, но най-доброто, което може да се каже за болшинството, е че точно в този момент не се издирват от полицията, макар че е само въпрос на точна хипотеза кога ченгетата ще закопнеят за тяхната мила компания. Един от въпросните типове бе годеникът на Дафни, Джаклин Уорнър. Той живееше тук от няколко седмици и щеше да продължи да живее, докато хазяинът бе готов да приема дар слово и подкупващи маниери вместо пари в брой.

Когато пристигна на очукания вход на номер 5, Дафни не почука. Джаклин, който винаги се чувстваше неспокоен, когато се чука на вратата му, я беше помолил да не го прави. Като пъхна два пръста в устата си, тя изсвири силно и Джаклин се появи по риза и с чаша в ръка.

— О, здравей, Даф — каза той. — Слава на бога, че дойде.

Тези, които познаваха и Джаклин, и покойния му баща, непрекъснато спореха кой от двамата е по-неуловим. Някои сочеха първия, други — втория, но общото заключение бе, че не се различават много. Всички споделяха мнението на патилите от тяхното безчестие, че двамата са способни да се скрият дори и зад вита стълба. Единствената разлика между баща и син бе, че шестият баронет бил безцеремонен, прям и постигал целите си като потупвал хората по гърба, докато седмият си взимал своето, като си надявал печална патетична маска. Точно това правеше и сега.

— Даф — започна той, като придаде на гласа си онова трепетливо звучене, което знаеше, че действа безотказно на жените, — аз съм в ужасна беда.

— Пак ли? — измърмори момичето, погледна над чашата и заби ясните си очи в неговите. Тя не хранеше никакви илюзии относно мъжа, за когото смяташе да се омъжи. Връзката им не бе някакъв покъртителен романс. Беше се сгодила за него, защото така щеше да стане лейди Уорнър, а той я бе взел заради парите й.

Сега тя чакаше неизбежния момент в който ще има възможността да прехвърли част от тези пари в негови ръце.

— Този път нямам вина — продължи той с искрен глас. — Информацията ми беше сигурна сто процента и конят наистина победи, но постъпи възражение.

— Колко искаш?

— Десет лири.

— И това е всичко?

— Е, всъщност двадесет.

— Мога да го уредя.

— Слава богу.

— Само искам да отбележа, че след провала в „Кемптън Парк“ ти обеща никога повече да не залагаш.

— Знам, знам. Но когато ти попадне нещо абсолютно сигурно…

— Да, несъмнено си имал най-добри подбуди. Но ми се иска да си като гарвана 7 7 Известно стихотворение от Едгар Алън По, бел.пр. .

— Гарвана? Какво искаш да кажеш? Какъв гарван?

— Онзи, който казвал „Никога веч“.

— А, да. Ясно. Разбира се. Ха, ха. Боже мили, трябва да са минали петнадесет години, откакто не съм слушал това стихотворение. Докато бях малък, моят старец често ме караше да го рецитирам, когато беше на градус.