П. Удхаус - Време за коктейли

— Току-що пристигна.

— Защо не го доведохте?

— Каза, че искал да говорите по лична работа.

— Трябва да е нещо във връзка с ония акции от „Обединен каучук“.

Сър Реймънд, който междувременно съзерцаваше в ума си малки семейни гнезда, излезе от своя унес.

— Кой е Фланъри?

— Работи на борсата. Грижи се за моите капиталовложения.

— И те не биха могли да бъдат в по-сигурни ръце — рече лорд Икнъм с лека тръпка на удовлетворение при мисълта, че мъглата вече се е разпръснала и той знае кой е Фланъри. — На ваше място не бих го карал да чака. Бийфи — продължи той, след като господин Саксби се устреми навън със забележителна за годините си чевръстина, — идвам при теб с новини, които, освен ако не съм в дълбоко заблуждение, ще те накарат да заприпкаш из къщата и прилежащите околности като младо агне напролет. Но преди да навляза в подробности — каза той, повдигайки любопитно вежда, — бих искал, стига това да не те засяга, да направя една лека забележка по повод външността ти. Възможно е само да ми се струва, но ми се виждаш по-прашен от обикновено. Въргалял ли си се в нещо или по принцип си имаш паяжини в косата?

Облак помрачи слънчевото настроение на сър Реймънд. Напомнянето, че е принуден да дели една и съща планета с Албърт Пийсмарч, накара по страните му да избият морави петна.

— И ти щеше да имаш паяжини в косата, ако беше киснал цял следобед в зимника — каза разгорещено той. — Случайно да знаеш къде е Пийсмарч?

— Неотдавна побъбрихме по телефона и той ми каза, че ще отскочи за една-две седмици в Лондон, вероятно при сестра си, която има къща в Ийст Дълич. Учуди ме това внезапно заминаване. Нали отношенията ви не са се обтегнали?

Сър Реймънд изсумтя тежко.

— Заключи ме в зимника, ако това наричаш обтегнати отношения.

Лорд Икнъм изглеждаше потресен, както би бил всеки друг на негово място при подобно невероятно съобщение.

— Заключил те е в зимника?!

— Да, при виното. Ако Саксби не беше дошъл да ме пусне, щях още да съм вътре. Казвам ти, тоя човек е луд за връзване.

— Виж, колкото до това, не съм съвсем сигурен. Допускам, че поведението му е било своеобразно, но смятам, че мога да вникна в постъпката му. Поради сполетялото го този следобед особено щастие, Албърт Пийсмарч не е съвсем на себе си. Той е търсел отдушник за превъзбудения си дух и чувствайки, че трябва да стори нещо, за да изрази себе си, е избрал този необичаен начин. Докато ти или аз при подобни обстоятелства ще отворим бутилка шампанско или ще тръгнем да раздаваме дребни монети на децата, ето че Пийсмарч те е заключил в зимника. Всичко зависи от това как възприемаш нещата. Той несъмнено е мислел, че ти, както и той самият, ще се смееш до сълзи на това малко забавно премеждие.

— Е, сбъркал е — рече сър Реймънд, все още лъхтейки тежко. — Ако Пийсмарч беше тук и можех да го докопам, щях да му откъсна крайниците един по един и после да играя хоро върху останките му.

Лорд Икнъм кимна.

— Да, мога да видя нещата и откъм твоята страна. Е, щом го срещна, ще му кажа, че не ти е станало приятно, и ти положително ще получиш писмо с извинение, тъй като Албърт Пийсмарч е злато човек. Но нека не пилеем ценни минути в приказки за Албърт Пийсмарч, тъй като има други, много по-важни въпроси, очакващи нашето внимание. Приготви се за изненада, Бийфи. Барбара Кроу е тук.

— Не е изненада.

— Как, знаеш вече?

— Саксби ми каза.

— И какви стъпки смяташ да предприемеш?

— Ще й кажа, че съм един глупак.

— Че тя не го ли знае?

— И ще се оженя за нея, стига все още да ме иска.

— Иска те и още как. Личеше си дори само по това как всеки път, щом споменех името ти, заравяше лице в длани и мълвеше: „Мечо! Мечо!“

— Така ли? — запита развълнувано сър Реймънд.

— Със съкрушен глас — увери го лорд Икнъм.

— Знаеш какъв беше проблемът при нас — рече сър Реймънд, махайки една паяжина от лявата си вежда. — Тя не искаше Фийби да живее с нас.

— Напълно естествено.

— Да, сега вече и аз го разбирам. Ще й отпусна две хиляди лири годишно и ще й кажа да върви някъде да си наеме апартамент.

— Много зряло и великодушно решение.

— А може пък да се съгласи и за хиляда и петстотин, а? — рече с надежда в гласа сър Реймънд.

Лорд Икнъм обмисли въпроса.

— На твое място, Бийфи, не бих се тревожил за това, преди да му дойде времето. Откъде знаеш, може пък дотогава и Фийби да се омъжи.

Сър Реймънд зейна.

— Фийби?

— Да.

— Моята сестра Фийби?

— И по-странни неща са ставали.