П. Удхаус - Време за коктейли

Веригата от събития, довела до публикуването на романа „Време за коктейли“, който при цена дванайсет шилинга и половина щеше да породи тук-таме безпокойство и отчаяние на доста по-голяма стойност, бе задвижена в пушалнята на клуб „Търтеите“ в един ранен юлски следобед. Денят беше петък. Един Образ и един Симпатяга тъкмо храносмилаха обяда си на каничка кафе, когато към тях се приближи Понго Туисълтън в компанията на висок кльощав мъж с вид на офицер от Кралската гвардия, трийсетина години по-възрастен от него. Движеше се с бойка стъпка и носеше пурата си като полково знаме със сърмен пискюл.

— Йо-хо — рече Образът.

— Йо-хо — поздрави и Симпатягата.

— Йо-хо — отвърна Понго. — Познавате вуйчо ми, лорд Икнъм, нали?

— Че как иначе — каза Образът. — Йо-хо, лорд Икнъм.

— Йо-хо — допълни Симпатягата.

— Йо-хо — отвърна лордът. — Всъщност ще отида и по-далеч: Йо, страшно много хо! — при което на Образа и Симпатягата им стана ясно, че пред тях стои човек, който е хванал Господ за пеша и който, ако носеше шапка, би я килнал на тила си. Човек можеше да си помисли, че ей сега ще се пръсне от добро настроение.

И действително лорд Икнъм се чувстваше точно толкова благоразположен, колкото изглеждаше. Денят бе чудесен, небесата сини с фронтове от високо атмосферно налягане, простиращи се над по-голямата част от Обединеното кралство. Той току-що бе научил новината, че кръщелникът му Джони Пиърс най-сетне е успял да намери наемател за прословутата си къща Хамър Лодж, събираща паяжини вече от години, и въз основа на новото си положение се е сгодил за очарователна девойка, а това винаги са приятни новини за един любящ кръстник. На всичкото отгоре съпругата му като никога го бе пуснала да дойде в Лондон за мача Итън-Хароу. 1 1 Две от деветте най-стари и престижни мъжки средни училища във Великобритания, където се учат предимно деца на аристократи и висши чиновници. — Б.пр. През по-голямата част от годината лейди Икнъм го държеше здраво в провинцията, за да й бъде неотлъчно под око — политика, горещо аплодирана от всички, които го познаваха, и в частност от Понго.

Лордът седна, приведе се, за да избегне бучка захар, която дружеска ръка бе запокитила от съседната маса, и демонстрира великолепната си усмивка на младите си приятели. Ако го питаха, под слънцето царяха мир и сладост. Ако сега при него дойдеше поетът Браунинг и речеше, че чучулигата е на клона, охлювът е на тръна, Господ е на небето и всичко е наред със света, той би одобрил с радостен възглас: „Добре го каза, скъпи приятелю! Колко си прав.“

— Мили Боже — рече той, — днес се чувствам като хиляда лири стерлинги на цяло. Очите светят, страните пламтят, а жизнените соковете пулсират във вените. От лондонския въздух е. Винаги ми действа така.

Понго подскочи като ужилен не защото втора бучка захар го бе уцелила зад ухото, тъй като в пушалнята на „Търтеите“ човек не обръща внимание на тези неща, а защото в думите на възрастния мъж бе доловил злокобно предзнаменование. Още от крехка детска възраст бе ставал чест свидетел на изпълненията на своя вуйчо, а сега, вече зрял мъж, бе по-убеден от всякога, че пропускайки да го включат в своите редици, определен тип здравни заведения пропускаха рядък клиничен случай. Ето защо се сви като уплашена яребица, чувайки как лондонският въздух карал жизнените соковете да препускат из вените на дъртото чудовище. В това изказване се долавяше намек, че неговият роднина възнамерява за сетен път да даде воля на игривата си самобитна натура, а когато Фредерик Алтамонт Корнуолис Туисълтън, пети граф на Икнъм, даваше воля на своята природа, силните мъже — а Понго бе един от тях — започваха да трептят като камертони.

„Бедата с Понговия вуйчо Фред — отбеляза веднъж дълбокомислено един Симпатяга — и по-точно онова, което кара Понго да гледа като гръмнат заек и да търчи към бара за поне две бързи чашки, е, че макар и на преклонна възраст, с пристигането си в Лондон той от раз се превръща на толкова години, на колкото се чувства, и морето му става до колене. Сякаш, бидейки запрян целогодишно в провинцията, лишен от всякаква възможност да изразходва по предназначение енергията си, той акумулира, ако правилно се изразявам, запаси от щуротия, които се разразяват със страшна и разрушителна сила при редките му посещения в метрополията. Не съм сигурен дали ви е познат терминът «ексцесия», но тъкмо това е, в което вуйчото на Понго неминуемо изпада, щом ноздрите му доловят живителния столичен въздух. Питайте някой път Понго да ви разкаже за незабравимия ден, който двамата са прекарали на кучешките надбягвания.“