П. Удхаус - Време за коктейли

— Прашка! Да, да, продължавай.

— Той като че ли се целеше в някакъв предмет на отсрещната страна на улицата и знаеш ли, Бийфи, склонен съм да мисля, че е възможно този предмет да е бил твоят цилиндър. Според мен подозренията водят именно натам.

— И кой беше?

— Не ми даде визитната си картичка.

— Но можеш да опишеш външността му.

— Нека опитам. Припомням си изключително красиво лице с изваяни черти и на това лице изражение на възбуда и екстаз, подобно на онова, озарило вероятно лика на Давид, когато се канел да набие бразилския си лешник в темето на Голиат, но… не, мъгла забулва видението, то бледнее и изчезва. Кофти работа.

— Бих дал сто лири да узная кой е бил.

— С оглед налагане на възмездие?

— Именно.

— И не би казал просто „Ех, млада кръв, буйна кръв“, оставяйки всичко както си е?

— Не бих.

— Е, разбира се, това си е лично твоя работа, но не виждам какво друго можеш да сториш. Няма да вземеш да напишеш възмутено писмо до „Таймс“ я!

— Защо не?

— Друже мой! Та това би било фатално. Онзи ден Джейн ми разправяше, че смяташ да се кандидатираш за депутат от… къде беше? Уайтчапъл?

— Ботълтън Ийст. Старият Фрамптън мисли да се оттегли и другото лято вероятно ще има частични избори. Очаквам да издигнат моята кандидатура.

— Е, представи си тогава ефекта на едно подобно писмо в „Таймс“ върху електората. Знаеш що за чешит е британският избирател. Само да разбере, че си спечелил надбягванията в Дарби, или си спасил златокосо дете от горяща сграда, и твоето ще е името, срещу което ще постави кръстче на изборната бюлетина. Но кажи му, че някой ти е съборил цилиндъра с бразилски лешник, и доверието му в теб вече е разклатено. Той надува устни и почва да се пита дали тъкмо ти си най-подходящият човек да го представя в майката на всички парламенти. Аз не защитавам подобно отношение, просто казвам, че то съществува.

Сега беше ред на сър Реймънд да се замисли и след като го стори, той бе принуден да признае, че в това имаше частица истина. Районът Ботълтън Ийст, намиращ се надолу към доковете, бе една от онези първобитни общини, където синовете на народа, набирани основно из средите на количкарско-хамалския бизнес и кръчмарската индустрия, имаха примитивно чувство за хумор и намираха за смешни неща, които никак, ама никак не бяха смешни. Обрисувайки в съзнанието си картината на вероятната реакция в Ботълтън Ийст при научаване за трагедията, помрачила съществуванието му, той трепна тъй силно, че цилиндърът тупна от главата му и получи втора вдлъбнатина.

— Във всеки случай — каза той, след като го вдигна и го изтупа от праха — аз нямам намерение да оставя въпроса така. Положително ще взема някакви мерки.

— Но какви? Това е проблемът, пред който неизбежно се изправяме. Би могъл… но не, не става. Или… не, и от това нищо няма да излезе. Признавам, че не виждам светлина в тунела. Колко жалко наистина, че не си писател. Тогава работата щеше да е в кърпа вързана.

— Защо? Нищо не разбирам.

— Просто би могъл да излееш от душата си възгледите относно младото поколение под формата на роман. Нещо в стила на „Мръсни тела“ от Ивлин Уо — остроумно, хапливо, сатирично, пресметнато тъй, че младежта да види себе си като в огледало и да пожелае от все сърце бразилските лешници никога да не са били измисляни. Но в твоя случай, естествено, за това и дума не може да става. Ти не би могъл да напишеш роман дори ако животът ти зависеше от това. Е, довиждане, мой скъпи приятелю — рече лорд Икнъм, — трябва да тръгвам. Очакват ме още куп „О, здрасти, как си, старче, откога не сме се виждали“, преди над земята да се спусне здрач. Съжалявам, че не можах да ти бъда по-полезен. Ако по-късно се сетя още нещо, непременно ще ти се обадя.

И той се отдалечи, а сър Реймънд почувства в гърдите си надигащо се чувство на негодувание. Забележката, че не е способен да напише роман, го бе жегнала дълбоко. Кой, по дяволите, беше Икнъм, та да се изказва относно неговите писателски умения?

Открай време всяко нещо, напомнящо на предизвикателство, бе действало тонизиращо на неговия инат. Сър Реймънд Бастабъл приемаше като лична обида всякакъв намек, че не е способен да доведе до успешен завършек всяка задача, до която се докосва. Много отдавна, още в училище, изяде на един път седем ванилови сладоледа, защото група негови съученици се бяха обединили, за да се обзаложат срещу него, че няма да успее. Това го прати за три дни в изолатора със замръзнали стомашни сокове, но все пак го стори, а изминалите години с нищо не бяха отслабили този войнствен дух.