П. Удхаус - Време за коктейли

Беше изминал може би половин час, когато размишленията му бяха прекъснати от появата на Джони Пиърс, който бе върнал наетата кола в „Бръмбарът и трънката“ и сега се прибираше пеша. Развеселен, лорд Икнъм забеляза мрачните му черти. Скоро, както Барбара се бе изразила, щеше да оправи тая работа.

— Здрасти, Джони.

— Здравей, чичо Фред.

— Върна се вече?

— Върнах се.

— Наред ли е всичко?

— Какво да ти кажа, и да, и не.

Лорд Икнъм се намръщи. Вече имахме възможност да се спрем върху неодобрението, което изпитваше към навика на кръщелника си да говори с недомлъвки.

— Какво означава, „и да, и не“? Уреди ли нещата с Бъни?

— О, да. Ще се женим другата седмица. Граждански брак.

— Индустрията на гражданските бракове явно напоследък върви с пълни обороти. И, предполагам, се питаш какви плодове ще пожънеш от съжителството й под един покрив с леля Брус?

— Да, това е, което ме тревожи.

— Вече можеш да забравиш тревогите си, мило мое момче. Знаеш ли какво стана на търга днес следобед? Шкафът ти се продаде за петстотин лири.

Джони се срина в шезлонга, където до неотдавна бе седяла Барбара.

— Какво! — успя да промълви. — Будалкаш ме.

— Ни най-малко. Това е било последното предложение — петстотин лири. Първи път, втори път, трети път, чук — продадено на господин Гордън Карлайл. Тъй че сега не ти остава нищо друго, освен да отидеш при леля Брус… Но защо — прекъсна излиянието си лорд Икнъм, взирайки се с удивление в своя кръщелник — не подскачаш като младо яре? Е, вероятно ще ти е трудно да го сториш, както си седнал в шезлонга, но поне би могъл да извърнеш благодарен поглед към небето и вън от себе си от възторг да извикаш три пъти „ура“.

Трябваше да мине известно време, преди Джони да успее да отговори.

— Ще ти кажа защо не викам три пъти ура — рече най-сетне той и се засмя по начин, който лорд Икнъм веднага разпозна като кух и неестествен. — Тоя търг беше всъщност благотворителна разпродажба на викария и аз с удоволствие дарих шкафа за нея, тъй като вече не можех да го гледам. Нито едно пени от петте стотачки няма да влезе в джоба ми. Сигурно ще ги използват за поправка на отоплителната инсталация на църквата, която, както разбирам — тук от гърдите му се изтръгна втори кух, неестествен смях — се нуждае от нов парен котел.

Бодър и свеж след банята, господин Саксби излезе навън в прохладната вечер и закрета през парка. Беше решил засега да остави настрана пуловера на внука си — плетката можеше и да почака спокойните часове след вечеря, — а вместо това да се разтъпче до Хамър Лодж и да разкаже на своя приятел Бастабъл за разпродажбата. Беше убеден, че това ще го заинтригува. Макар по всяка вероятност Бастабъл никога да не бе виждал шкафа, в чиято безподобна уродливост се съдържаше цялата есенция на историята, той не се съмняваше, че ще успее да му го опише достатъчно нагледно, та да го накара да се почувства съпричастен към цялата драма.

Когато стигна до къщата и натисна звънеца на входната врата, резултат не последва. Икономът явно бе дезертирал от поста си и понастоящем се наливаше в „Бръмбарът и трънката“ или играеше някъде голф. Но подобни препятствия никога не бяха възпирали господин Саксби. Той бутна вратата и установявайки, че не е заключена, влезе вътре и изблея с пълен глас:

— Бастабъл! Ба-а-астабъ-ъл!

И някъде отдалеч долетя ответен зов. Той като че ли извираше от самите недра на къщата, сякаш стопанинът се намираше в зимника. Много странно, каза си господин Саксби. Какво ще прави Бастабъл долу в зимника? И незабавно в ума му изникна очевидният отговор. Човекът наглеждаше виното си. Един мъж на място обича своето вино и няма нищо по-естествено от това от време на време да слиза да го наглежда.

— Бастабъл — рече той, стигайки пред вратата на зимника.

— Кой е? — запита приглушен глас отвътре.

— Саксби.

— Слава Богу! Пусни ме да изляза!

— Какво?

— Пусни ме навън.

— Но защо не излезеш сам?

— Вратата е заключена.

— Отключи я.

— Ключът е от твоята страна.

— Вярно бе!

— Ами завърти го, човече, завърти го!

Господин Саксби го завъртя и на бял свят се появи един оцъклен, безумен образ, при вида на който Албърт Пийсмарч, стига да присъстваше, разбира се, положително би го втресло като от маларичен пристъп. Лорд Икнъм бе споменал за мъже, които с радост биха приели да ги заключат в изба, пълна с вино. Сър Реймънд Бастабъл явно не принадлежеше към тази прослойка весели гуляйджии. Той бе, както Гордън Карлайл се беше изразил веднъж по адрес на благоверната си съпруга, бесен.