П. Удхаус - Време за коктейли

— Колко дадоха? — рече лорд Икнъм.

Господин Саксби го погледна хладно.

— И представете си изумлението ми, когато, след като няколко не по-малко кошмарни предмета бяха изложени и стигнаха цени от по няколко шилинга, въпросният шкаф бе изкаран на подиума и аз чух един глас да казва: „Петдесет лири“.

— Ха!

— Бих предпочел да не казвате „Ха!“ по такъв рязък начин. Пропуснах още една бримка. Това бе гласът на оня американец, дето е отседнал в Хамър Хол. Доколкото си спомням, името му е Карстеърс.

— Карлайл.

— Така ли? Фланъри познава един Карлайл. Вероятно сте го чували да говори за него. Изключително интересен живот, изпълнен с прелюбопитни премеждия, Фланъри казва, че веднъж дори бил ухапан от заек.

— Не думайте.

— Фланъри ме увери, че е истина. Ангорски. Нахвърлил му се и впил зъби в китката му, докато човекът му предлагал морков.

— Трябва да е бил на диета — рече лорд Икнъм и господин Саксби се съгласи, че сигурно е било така.

— Но не бива да се оставяме да бъдем объркани и подведени — продължи той. — Не ухапаният Карлайл изрече онова „Петдесет лири“, а другият, дето е отседнал в Хамър Хол и който не ми се е хвалил да е бил хапан от заек. Та той каза „Петдесет лири“ и аз още не можех да си възстановя дишането от почуда, когато друг глас произнесе „Сто“. Това бе същият този младеж, Барбара, който идва онзи ден в офиса — келешът, на когото ме прати да се извинявам. Макар че защо трябваше да му се извиня… Впрочем как му беше името? Май съм го забравил.

— Козмо Уиздъм.

— А, да. Свързан по някакъв начин с киноиндустрията. Е, та той рече „Сто лири“!

— Та за да обобщим с две думи… — намеси се лорд Икнъм.

Господин Саксби никога нищо не казваше с две думи.

— Не можех да повярвам на ушите си. Трябва още веднъж да подчертая, че на тоя уродлив шкаф и пет лири щяха да са му много. Човек понякога среща шкаф от имитация на орех, който изглежда що-годе сносно. Има дори някои доста добри образци, стига да знаеш къде да ги потърсиш. Но в конкретния случай за подобно оправдание не можеше да става и дума. И все пак ония двама ексцентрици продължаваха упорито да наддават един срещу друг и сигурно нямаше да спрат до второ пришествие, ако една неочаквана намеса не им бе попречила. Не съм сигурен, дали някой от вас познава сестрата на Бастабъл?

— Да, продължавайте. И двамата я познаваме добре. Фийби Уиздъм е полусестра на жената на Фреди.

— Така ли? И кой е Фреди?

— Ето това е Фреди.

— О, нима? Между другото Уиздъм ли каза?

— Да.

— Може би роднина на келеша?

— Пада му се майка.

— А, сега разбирам всичко. Тя го е спасявала от самия него.

— Какво е правила?

— Възпирала го е да си хвърли парите за един мебел, който всеки нормален човек по-скоро би умрял, отколкото да сложи в дома си. Защото, когато наддаването стигна до определена точка…

— До каква точка? — попита лорд Икнъм.

— … тази жена, обляна в сълзи, се приближи до келеша, съпроводена от местния полицай, и след като, доколкото разбрах от държането й, известно време безрезултатно се опитва с увещания и майчинско влияние да го накара да спре да се прави на безподобно магаре, лале знак на полицая да го отведе, което той и стори. Тъй че шкафът остана за Карстеърс.

— Срещу каква сума? — попита лорд Икнъм.

— Е — каза господин Саксби, като се изправи, — сега май ще отида да си взема един душ. Целият се изпотих в оная претъпкана зала. Нямаше никакво проветрение.

— Ей! — извика лорд Икнъм.

— Извикахте ли ме? — обърна се господин Саксби.

— Колко плати Карлайл за шкафа?

— А, не ви ли казах? — учуди се старчето. — Трябва да съм пропуснал. Петстотин лири.

Той затътри крака към къщата, а лорд Икнъм пое въздух в дълбока въздишка на удовлетворение. Барбара Кроу му хвърли изпитателен поглед.

— Защо толкова се интересуваш от тоя шкаф, Фреди?

— Беше на кръщелника ми, който отчаяно се нуждаеше от петстотин лири. Сега вече ги има.

— Наистина ли не е струвал нищо?

— Строго погледнато, да.

— Тогава защо Козмо Уиздъм и онзи другият са наддавали стръвно за него?

— Това е дълга история.

— Твоите истории никога не са прекалено дълги.

— За Бога, сякаш чувам племенницата си Валери. Тя веднъж ми каза същото, макар и с доста по-неприятен тон. Беше ме заварила в замъка Бландингс да играя от най-благородни подбуди, разбира се, — ролята на сър Родерик Глосъп. Разправял ли съм ти някога?

— Не. И можеш да спестиш тези спомени от недостойното си минало. Точно сега искам да чуя за ореховия шкаф. И недей да се щураш от тема на тема като стария Саксби.