П. Удхаус - Време за коктейли

— Боже мой! — рече с възхита той. — Има вид на много ценен. Колко дадохте за него?

— Вижте — отвърна Ойли, — това е една доста странна история. Дали случайно не сте адвокат, сър?

Лорд Икнъм каза, че не е.

— Питам, защото, както си вървях по Пикадили тази сутрин, намерих това на тротоара, та си помислих, че може да знаете дали в подобен случай намерената вещ ми принадлежи.

— Като неспециалист, бих казал да, със сигурност.

— Наистина ли така мислите?

— Разбира се. Съветът, който винаги давам на младите хора, тепърва навлизащи в живота и намиращи рубинени пръстени по улиците, е: „Взимай го ида те няма“. Предполагам, че искате да го продадете?

— Ако не е против закона. Не бих искал да правя нищо нередно.

— Глупости, от къде на къде. И колко приблизително смятате да му искате?

Ойли също започваше да усеща приятен плам. Разбира се, това бе елементарен трик и той съзнаваше, че трябва малко да се срамува от себе си, задето е паднал толкова ниско, но, от друга страна, изпитваше някаква носталгична тръпка да се върне отново във времето, когато започваше да пробива в занаята.

— Точно това не мога да реша — отвърна той. — Ако е истински, предполагам, че струва някъде към сто лири, но как да разбере човек?

— О, сигурен съм, че е истински. Вижте само рубина. Толкова е червен.

— Вярно.

— И златото. Тъй жълто.

— И това е вярно.

— Мисля, че с пълно основание можете да му искате сто лири.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Вие самият бихте ли го купили за сто лири?

— Без да ми мигне окото.

— Тогава…

— Като изключим факта — продължи лорд Икнъм, — че като купувач на рубинени пръстени от случайно срещнати непознати съм в много неизгодна позиция. Преди известно време съпругата ми, твърда привърженичка на силната централизирана власт, реши да се нагърби с бремето на семейните финанси и ми отпуска само малкото количество джобни пари, необходими на един мъж за тютюн, самоуважение, топки за голф и прочее. Тъй че съм принуден да броя всяко пени. Моят таван е един шилинг. Ако тази сума ви устройва, значи сте открили купувач. Впрочем в името на топлото приятелство, възникнало помежду ни, защо да не кажем осемнайсет пенса?

Ойли бе твърде много джентълмен, за да използва полагаемия се в случая език, но погледът, с който замери своя спътник, съвсем не бе оня поглед, с който би следвало да обгърне някого, с когото го свързва топло приятелство.

— Повдига ми се от вас — рече той, изговаряйки словата помежду стиснатите си зъби без намек от оксфордски акцент.

Малко по-късно, след като бе стоварил гратисчията пред Хамър Лодж, лорд Икнъм във ведро настроение слезе от таксито пред портите на Хамър Хол. Той бе искрено благодарен на скорошния си познайник за петте минути чиста неподправена разтуха, освободена от всички съвременни двусмислености, и му пожела успех в случай, че възнамерява да продаде тоя пръстен на Бийфи.

При пристигането си в наследствения дом на семейство Пиърс редовият посетител се качва по стълбите, натиска звънеца, после, като види, че нищо не се случва, го натиска повторно, но тези формалности не са за кръстниците. Лорд Икнъм влезе направо, отбелязвайки, докато минаваше през обширното преддверие, колко чисто, макар и овехтяло е всичко. Работа на леля Брус, предположи той, без съмнение с помощта на някое яко младо момиче от селото.

Останал външно непроменен през последните четиристотин години, в които бе приютявал под покрива си фамилията Пиърс, вътрешно, подобно на толкова други провинциални имения през следвоенния период, Хамър Хол даваше недвусмислени признаци, че се е радвал и на по-добри дни. По стените имаше светли правоъгълници там, където някога бяха висели гоблени, а по пода личаха липсващите шкафове и маси. Лорд Икнъм забеляза, че една ъглова масичка, която особено бе харесвал, си е скатала шатрите подобно на арабите и тихо се е изнизала от последната му визита насам и със съжаление констатира, че кошмарният шкаф от имитация на лешник, останка от викторианските дни, не се е смотал по аналогичен начин, тъй като въпросната мебел винаги бе представлявала трън в ерудираното му око и той често бе молил племенника си да се отърве от нея.

С лека въздишка, прибавяйки тази четвърта болка към трите, за които бе споменал на Понго, той се упъти към стаята в дъното на коридора, където Джони Пиърс, стига леля Брус да го оставеше на мира, пишеше своите трилъри, спомагащи, макар и не много, Хамър Хол да се крепи на повърхността.