П. Удхаус - Време за коктейли

Лорд Икнъм, който бе идвал тук и преди, та беше в курса на нещата, стори тъкмо това. Следобедът бе топъл и той не гореше от желание да измине пеш милята до Хамър Хол, помъкнал куфара си в ръка. Тъкмо бе ангажирал услугите на господин Попуърт, когато изискан мъж изникна от входа на гарата с крясък: „Ало, такси!“ — и на лицето му се изписа огорчение, като разбра, че е изпреварен. Ойли Карлайл се бе забавил на перона, докато разпитваше един носач с липсващо небце за това как да открие сър Реймънд Бастабъл.

Лорд Икнъм, както винаги самата любезност, се обърна към него и грейна в обичайната си сърдечна усмивка. Видът на Ойли не му допадна особено, но той беше човечен.

— Ако сте в моята посока, сър, за мен ще е удоволствие да ви взема — рече той.

— Страшно мило от ваша страна — отвърна Ойли с оксфордския акцент, който си бе направил труда да си изработи за професионални цели. — Моята цел е имението Хамър Хол.

— Тъкмо където отивам и аз. Там ли ще отседнете?

— Не, аз…

— Помислих, че може би имате такова намерение. Сега там дават стаи под наем.

— Нима? Не, аз трябва да се връщам в града. Само ще се отбия за малко да видя един човек по работа. Носачът каза, че къщата се нарича Хамър Лодж и е някъде в близост до имението.

— Точно преди него. Хайде, ще ви закарам дотам.

— Ужасно мило от ваша страна.

— Моля, моля. Всеки от нас трябва да ръси безрезервно сладост и светлина.

Таксито издаде шум, подобен на експлозия във фабрика за парни котли, и се разшава. Във вътрешността му настъпи моментна тишина, по време на която лорд Икнъм се запита каква ли работа може да има този съмнителен тип, чиято неблагонадеждност набитото му око бе разконспирирало на секундата, със стария Бийфи, а Ойли се зае да разтрива долната част на гърба си. Вече от доста време дебелото бельо, което благоверната му бе настояла да си надене, го тормозеше непоносимо.

— Топъл ден — рече накрая лорд Икнъм.

— И още как — съгласи се Ойли. — И можете ли да си представите? — продължи той, достигнал онази точка на страдание, когато човек просто трябва да сподели. — Жена ми ме накара да си обуя вълнени гащи.

— Вие ме шокирате. Защо го е направила?

— Каза, че имало гаден източен вятър.

— Не съм забелязал.

— Нито пък аз.

— А вие имате чувствителна кожа?

— Да. Много чувствителна.

— Подозирах, че това ще да е причината да се държите като еднорък тапетаджия, страдащ от краста. Впрочем ако желаете да си свалите дрехите, не ми обръщайте внимание. А и господин Попуърт, както ми е известно, е женен мъж и би погледнал с разбиране на нещата.

Чувство на раздразнение, духовен еквивалент на сърбежа около кръста, че и по-долу, започна да обхваща Ойли. Той намираше държането на компаньона си лекомислено и лишено от съчувствие и усети подтик по някакъв начин да си отмъсти, да накаже тоя присмехулник за неуместното му веселие, с една дума — да изтрие тая глупава усмивка от лицето му. За свое най-голямо щастие притежаваше и нужното средство. В джобчето на жилетката му се гушеше пръстен, направен от нещо, което приличаше на злато, с вграден в него голям червен камък, който приличаше на рубин. Явно сега бе моментът да го вкара в играта.

Ойли Карлайл невинаги се бе намирал на върха на своето поприще, продавайки акции от несъществуващи медни мини на силните на деня и сключвайки сделки, изразяващи се в петцифрени числа. Той бе започнал от най-ниското стъпало като будно младо момче, намерило на улицата пръстен с рубин и нетърпеливо да го продаде, та да вземе и то някой долар. По-късно от сантиментално чувство винаги носеше у себе си този символ на своето начало, гледайки на него като на един вид талисман.

Сега го измъкна с два пръста и рече:

— Погледнете това.

Лорд Икнъм го стори и усети да го обзема приятен плам. Преди да наследи титлата, когато все още бе един нуждаещ се по-млад син на английски благородник, борещ се за своето съществуване в Ню Йорк, Аризона и къде ли не другаде, той бе водил разнообразно и интересно съществуване, в течение на което се бе сблъскал със значителен брой от тъй наречените на технически език шмекери, като всеки път неизменно получаваше от общуването с тях едно умствено и духовно извисяване. Да срещне още веднъж оптимист, който — освен ако тотално не бе сгрешил в преценката си за своя мазен спътник — се надяваше да му продаде рубинен пръстен, намерен на улицата, го връщаше отново в добрите стари времена и би възродило неговата младост. Не че тя имаше нужда от възраждане, тъй като бе пропуснала да го напусне.