П. Удхаус - Време за коктейли

— Втората си болка — болка „Б“ я наречи, ако искаш — почувствах, като погледнах през прозореца към клуб „Демостен“ на отсрещната страна на улицата, защото се сетих за своя полушурей Бийфи Бастабъл. Изведнъж се хванах да мисля за нещо, което се случи миналото лято. Ти вероятно вече си забравил, но преди около година от същия този прозорец аз улучих цилиндъра му с един бразилски лешник.

— Недей!

— А, виждам, че си спомняш. Е, имах надежда, че това изживяване ще се окаже повратна точка в неговия живот, ще го превърне в един по-мил и любезен Бийфи, в един мек, обичлив Бастабъл, по-търпелив и толерантен към своята сестра Фийби. Но съм бил прекалено оптимистичен.

— Защо, не е ли търпелив и толерантен към сестра си?

— Къде ти. Добронамерените ми усилия явно не са постигнали ни най-малък ефект. По думите на Пийсмарч, неговия иконом, с когото поддържам кореспонденция, отношението му към нея все тъй напомня това на капитан Блай от „Баунти“, раздразнен от поведението на някой от обитателите на носовия кубрик. Разбира се, предполагам, че лесно би могъл да си намери оправдание, Фийби, бедната заблудена душа, има обичая, когато я заговорят, да криви глава на една страна като канарче и да казва: „Какво, скъпи?“, което несъмнено е доста изнервящо за човек, привикнал всички да се въртят край него на пета. Според Пийсмарч, когато това се повтори шест или седем пъти през време на една закуска или обяд, Бийфи се изстрелва към тавана подобно на фойерверк и започва да я напада без оглед на нейния пол и възраст. Вярно, мога да видя нещата и от неговата гледна точка, но всичко това трябва да е много вредно за кръвното му налягане и твърде неприятно за всички засегнати. Пийсмарч казва, че сърцето му се късало, докато слуша, долепил ухо до ключалката. Ти не познаваш Пийсмарч, нали?

— Не.

— Прекрасен момък. Има горе-долу толкова мозък, колкото да се побере удобно в шишенце от хапчета, но какво значение има мозъкът, ако сърцето е от чисто злато? Когато го срещнах за пръв път, работеше като стюард на парахода „Уайт Стар“. По-късно наследи някакъв недвижим имот, напусна морето и се установи в едно селце близо до Икнъм. После, ако си спомняш, избухна войната и аз се включих в редовете на опълчението 8 8 Военни формирования, първоначално доброволни, създадени през Втората световна война за борба с нацистките войски в случай на тяхното нахлуване във Великобритания. — Б.пр. . И кого, мислиш, видях рамо до рамо със себе си, ако не стария Бърт Пийсмарч. До края останахме все заедно, изкарвайки понякога по цели нощи без сън, измръзнали до кости, но стиснали зъби тъй здраво, както и седалищните си мускули. Е, двама мъже не минават през всичко това, без да се сприятелят. Аз заобичах Бърт като брат и той ме заобича като брат. Общо двама братя. Впрочем аз му намерих тая работа при Бийфи.

— Стори ми се, каза, че наследил някакъв недвижим имот.

— И при това немалък, доколкото разбирам.

— Тогава защо му е да работи като иконом?

— Скука, мило мое момче, оная скука, която неизменно наляга мъжете, оттеглили се от живота в разцвета на силите си. Липсваше му тръпката на добрите стари дни като стюард. Годините, прекарани сред океанската шир, го бяха направили непригоден да стои по цял ден без работа и да търка дъното на панталоните си. Е, стюардът на практика е един иконом, тъй че го посъветвах да опита сили в това поприще. Взех го при мен в Икнъм, където моят Когс го обучи, и когато Когс каза, че моментът е назрял, изпратих го на Бийфи.

— Как му се видя там?

— Мисля, че отначало му дойде нагорно. Но това беше преди Бийфи да се премести в провинцията. Кой знае, може пък животът извън града да го промени до неузнаваемост. Кроткото съществуване сред природата често има магическо въздействие върху хората. Ето, вземи мен. Признавам, има моменти, когато затворничеството в замъка Икнъм ме кара да се чувствам като жерав в клетка, макар, естествено, да не изглеждам като такъв, но иначе въздействието му върху мен е вън от всякакво съмнение. Именно на него отдавам факта, че съм се превърнал в солидния, благоразумен, може би дори донякъде муден мъж, който съм днес. Какво каза?

— Мм?

— Стори ми се, че каза нещо.

— Казах „Ха!“, ако това може да се нарече говорене. Е, аз пък не го виждам.

— Не виждаш кое?

— Не виждам как Бастабъл се превръща в нов човек. Според твоите думи той все така ръфа сестра си.

— Само защото постоянно идва в Лондон да тормози свидетелите в съда. Това прави развитието му значително по-бавно от желаното. Но аз съм сигурен, че вълшебството на Давтейл Хамър в крайна сметка ще стори своето. Нека му дадем време. Не е лесно за леопардите да си сменят петната.