П. Удхаус - Има нещо гнило в Бландингс

— Че секретарят му не беше ли очилатият Бакстър?

— Много си изостанал, драги. Бакстър е напуснал още миналия век.

Монти въздъхна като младеж, принуден да осъзнае как лети времето.

— Да — съгласи се той. — Малко съм поизгубил връзка с Бландингс. Трябва да има три години, откакто за последен път бях там. Напоследък започнахме да летуваме в Южна Франция и все става така, че не успявам да прескоча. Как я карат там? Лорд Емсуърт все същият ли си е?

— Какъв е бил по времето, когато си върлувал из ония места?

— Ами благ, разсеян, отнесен стар чешит. Не приказваше за нищо друго освен за рози и тикви.

— Значи и сега е, кажи-речи, същият, само дето приказва не за тикви, а за прасета.

— Прасета?

— Императрицата на Бландингс, неговата любимка, е спечелила сребърния медал в клас „Угоени свине“ на миналогодишната селскостопанска изложба в Шропшир и има всички шансове тази година да повтори успеха. Това придава на разговорите на Негова светлост определено свинска окраска.

— Как е старият Гали?

— Кукуряк, както винаги.

— А Бийч?

— Икономства, та пушек се вдига.

— Тъй, тъй, тъй — продума Монти умилено. — Добрите стари места явно не са се променили много, откакто… Мили Боже! — възкликна внезапно той, като разля остатъка от коктейла по панталона си и дори не му обърна внимание във вихъра на обзелите го чувства. Бе осенен от наелектризираща идея.

Макар от самото му пристигане в „Търтеите“ да наблюдаваме Монти Бодкин спокоен, отпуснат, разговарящ непринудено за това и онова, той нито за миг не бе забравил, че току-що е изгубил службата си и че поради крайната заплетеност на положението е жизненоважно в най-кратък срок да си набави нова. И ето че сега бе озарен от ярка светлина.

Мозъци като на Монти Бодкин може невинаги да работят с шеметна бързина, но и те са подложени на същите подсъзнателни процеси, както и онези на по-големите умове. Още в мига, в който Хюго спомена секретарската си длъжност при лорд Емсуърт, у него възникна мъглявото усещане, че в тази информация е закодирано голямо и важно послание, стига само да успее да го разшифрова. Оттогава дълбините на неговия разсъдък атакуваха упорито проблема и сега, добрали се най-сетне до решението, го препращаха нагоре към главната квартира.

Той потръпна от възбуда.

— Една секунда — рече. — Дай да си изясним нещата. Казваш, че си бил секретар на лорд Емсуърт?

— Да.

— И той те уволни?

— Не ме уволни — отвърна Хюго с оправдано раздразнение. — Сам си подадох оставката. Ако толкова искаш да знаеш, аз съм сгоден за неговата племенница и само след половин час заминавам с нея за Уърстършир, за да я представя на главата на клана.

Монти бе твърде погълнат от мозъчна дейност, за да поднесе своите поздравления.

— Кога напусна?

— Оня ден.

— Има ли уговорен кандидат за мястото?

— Поне аз не знам да има.

— Хюго — възкликна жарко Монти, — аз ще се цаня на тази работа. Още сега отивам и се обаждам на чичо Грегъри да ме вреди незабавно.

Хюго го погледна със съчувствие. Болезнено бе да тъкмо той да сложи прът в колелата на бляновете на своя приятел, но чувстваше, че бедният момък трябва да узнае бодливата истина.

— Не бих разчитал прекомерно на ходатайството на сър Грегъри пред стария Емсуърт — рече той. — Както вече отбелязах, ти не си напълно в крак с най-новата история на Бландингс. Отношенията между замъка и Мачингъм Хол понастоящем са съществено обтегнати. Неотдавна чичо ти Грегъри сви мръсен номер на лорд Емсуърт, като му подмами свинаря.

— О, заради подобна дреболия…

— Добре, какво ще кажеш тогава за това: лорд Емсуърт е твърдо убеден, че твоят чичо замисля нещо мерзко спрямо Императрицата на Бландингс.

— Какво! Откъде-накъде?

— О, него ако питаш, всички улики са налице. Чичо ти притежава свиня на име Гордостта на Мачингъм и ако Императрицата не стоеше на пътя й, тя най-вероятно щеше да отнесе сребърния медал на изложбата. Тъй че, когато преди няколко дни откраднаха Императрицата…

— Откраднали са я! Кой я открадна?

— Рони.

Главата на Монти, поначало немного стабилна, започваше да се върти.

— Кой Рони? Да нямаш предвид Рони Фиш?

— Точно него имам предвид. Историята е сложна. Рони е сгоден за едно момиче и не може да се ожени за него, ако вуйчо му не изкиха парите.

— Той попечител ли му е?

— Да.

— Попечителите са кофти народ — изрече дълбокомислено познавачът на проблема Монти. — И аз имах един, преди да стана на двайсет и пет, и ти казвам, понякога ми трябваха седмици къртовски труд, за да му изкрънкам дори една десетачка.