П. Удхаус - Има нещо гнило в Бландингс

— Как да не си — рече Лорд Емсуърт, умело напипвайки слабото място в разсъжденията й.

Лейди Констанс се наежи.

— Ако минава за снобско да предпочиташ племенникът ти да се ожени за момиче от своята си класа…

— Галахад щеше да се ожени за майка й преди трийсет години, ако не го бяха натоварили на парахода за Южна Африка.

— Галахад винаги е бил — и е — способен на всичко.

— Още си я спомням, като че беше вчера — продължи унесено лорд Емсуърт. — Доли Хендърсън. Галахад ме заведе веднъж в „Тиволи“ и тя пееше там. Една такава дребничка, с розово трико и най-чудесната усмивка на света. Караше те да мислиш за пролетни утрини. Помня как цялата галерия пригласяше на припева. Мили Боже, как беше онази мелодия? Там-там тамти-там… Или не, тра-ла ли-ли-ли пам-па пам?

— Няма значение каква е била мелодията — отсече кажи-речи грубо лейди Констанс. За нея един автор на спомени в семейството бе напълно достатъчен. — Още повече, че сега не говорим за майката на момичето. Единственото, което мога да кажа за майката на госпожица Браун, е, че бих желала тя никога да не е имала дъщеря.

— Е, аз пък я харесвам — отсече лорд Емсуърт непоклатимо. — Много мило, симпатично, възпитано създание и при това с изключителен усет към свинете. Едва вчера казвах същото и на младия Пилбийм.

— Пилбийм! — просъска лейди Констанс.

Тя произнесе името с много чувство, защото то й бе напомнило за една друга болка. От дни насам безуспешно се мъчеше да се добере до дъното на мистерията Пилбийм. Присъствието на този млад мъж в замъка за нея бе почти свръхестествено. В паметта й липсваше какъвто и да било спомен за неговото пристигане. Той сякаш се бе материализирал от небитието. А бидейки традиционна домакиня с присъщата на една традиционна домакиня любов към реда, тя изпитваше ужас от откритието, че посетители с кошмарни мустачки, със сигурност непоканени от нея, ненадейно са започнали да се просмукват в къщата като газ от спукана тръба.

— Кое е това отвратително човече? — попита тя.

— Той е частен следовател.

— Какъв?

— Частен следовател. Разследва частно. — В гласа на лорд Емсуърт се долавяше оттенък на тиха гордост. Той беше на шейсет години и за пръв път в живота си се оказваше в романтичната роля на човек, ползващ услугите на частни ченгета. — Собственик е на детективска агенция Не-помня-как-й-беше-името. Аха, сетих се. „Аргус“. Точно така, частно бюро за разследвания „Аргус“.

Лейди Констанс си пое шумно въздух.

— Танцувайки… Детективи… Няма да се учудя, ако накрая поканиш и професионален комарджия.

Лорд Емсуърт отвърна, че не познава професионални комарджии.

— И ще ми бъде ли позволено да запитам какво прави един частен детектив като гост в замъка Бландингс?

— Повиках го тук да разследва онази тайна с изчезването на Императрицата.

— Виж, Кларънс, твоята идиотска свиня си е пак в кочината вече от няколко дни. Поради каква причина тогава този човек продължава да стои тук?

— Ами идеята е на Галахад. Според него би било разумно да остане поне докато отмине селскостопанската изложба. За да е подръка в случай, че Парслоу се опита да свие още някой от своите мерзки номера.

— Кларънс!

— И лично аз смятам — продължи лорд Емсуърт непоклатимо, — че е напълно прав. Вярно, че Бакстър беше този, който ми открадна свинята, а ти несъмнено ще кажеш, че той е всеизвестен психопат и не е отговорен за постъпките си. Но Галахад подозира — а също и аз, — че не неговата лудост е първопричината, подтикнала го към този варварски акт. Ние и двамата сме на мнение, че зад целия комплот се крие Парслоу. При това Галахад смята — и аз изцяло го подкрепям, — че е само въпрос на време кога той ще предприеме повторно покушение. Затова колкото повече хора бдят над сигурността на Императрицата, толкова по-добре. Особено ако притежават тренирани умове като на Пилбийм и са навикнали да работят с престъпници.

— Кларънс, ти си се побъркал!

— Ще имаш да вземаш — отвърна разпалено лорд Емсуърт. — Аз познавам Парслоу. И Галахад го познава. Би трябвало да прочетеш някои от историите за него, които е описал в книгата си — напълно документирани, както сам ме увери, показващи що за човек е бил Парслоу по времето, когато двамата са се движели из Лондон. Даваш ли си сметка, че през 1894-та Парслоу е натъпкал кучето на Галахад Таузър с лучен бифтек точно преди голямото състезание по лов на плъхове, за да може собственият му териер Банджо да спечели? С една дума, човек, който не се е спирал пред нищо, за до постигне своите цели. Същият си е и до днес. Не е мръднал нито на йота. Виж само как подмами бившия ми свинар Джордж Сирил Ненагледния, без дори да му мигне окото. Способен ли си да извършиш това, значи си способен на всичко.