П. Удхаус - Маймунска работа

Този капитан Фосдайк бил прочут изследовател на диви простори, нает от суперпродукцията за консултант на „Дива Африка“. Фактът, че професионалните задължения на Розали често я сблъсквали с него, причинявал на Монтроуз множество притеснения. Не че й нямал доверие, но любовта прави мъжа ревнив, а той знаел какво влечение изпитва слабият пол към високите, жилави, силни, видели всичко авантюристи и изследователи.

Когато наближили, капитанът обърнал взор към момичето и на Монтроуз никак не му допаднала прочетената в погледа му фамилиарност. Още по-малко му допаднала наглата усмивка. И много му се искало, когато разговарял с Розали, да не започва с „А, ето те и теб, моето момиче“.

— А, ето те и теб, моето момиче — казал капитанът. — Дойде да хвърлиш едно око на маймунека, а?

Розали гледала с отворена уста през прътовете на клетката.

— Колко е страшен! — прошепнала тя. Капитан Джак Фосдайк се изсмял безгрижно.

— Хъ! — рекъл и ръгнал още веднъж животното с бастуна си. — Ако беше живяла като мен в дивата пустош, където всеки гледа себе си и се спасява както може, нямаше да те е страх от някаква си горила. Спомням си как веднъж вървяхме с верния ми носач-туземец Млонги по Екваториална Африка и не щеш ли, двама от тези приятели се смъкнаха от едно дърво и взеха да си придават важности, сякаш гората е тяхна. На бърза ръка им дадох да разберат. Бум-бум с пушката за слонове, веднъж наляво, веднъж надясно и хайде още две кожи за моята колекция. С горилите трябва да си твърд. Къде ще вечеряш днес, моето момиче?

— Господин Мълинър ме покани в Браун Дърби.

— Господин кой?

— Това е господин Мълинър.

— А, това ли? — попитал капитанът и изгледал Монтроуз високомерно, сякаш и той току-що се е свлякъл от някое дърво. — Е, тогава друг път.

И като ръгнал горилата за последно, той се отдалечил с пружинираща походка.

Розали мълчала на връщане. А когато проговорила, думите й силно притеснили братовчед ми.

— Чудесен е, нали? — казала задъхано. — Имам предвид капитан Фосдайк.

— Да — хладно откликнал Монтроуз.

— Аз го намирам за фантастичен. Толкова е безстрашен. Толкова силен и мъжествен. Помоли ли господин Шнеленхамер да ти увеличи заплатата?

— Ъ… не — рекъл Монтроуз. — Аз таквоз… как му се вика? Дебна подходящия момент.

— Капитан Фосдайк не се страхува от господин Шнеленхамер — замислено продължила Розали. — Той го шляпа по гърба.

— Че то и аз не се страхувам от господин Шнеленхамер — засегнал се Монтроуз. — Като нищо бих го фраснал по гърба, ако това би ми свършило работа. Причината, поради която бавя топката е, че в тези финансови дела е необходима тактичност и изчаквателност. Господин Шнеленхамер е зает човек и не е удобно да му се натрапвам с личните си проблеми, когато си има други грижи.

— Ясно — сухо отвърнала Розали и повече не говорили по въпроса. Но Монтроуз продължил да усеща човъркане под лъжичката. Докато споменавала името на капитан Фосдайк, в очите й се появил блясък, а по лицето й се разляла възхита, която никак не допаднала на Монтроуз. Дали пък, питал се той, тя не става жертва на безспорното магнетично привличане на този мъж? Затова решил да се посъветва със своя приятел от рекламния отдел Джордж Пайбъс. Джордж бил осведомен по всички въпроси и сто на сто щял да каже нещо конструктивно по въпроса.

Джордж Пайбъс изслушал разказа му с жив интерес и веднага споделил, че тази история много му напомня за момичето, което обичал и изгубил в град Ди Мойн, щата Айова.

— Заряза ме заради един боксьор — казал Джордж. — Няма какво да се залъгваме, момичетата си падат по силните сърцати мъже.

Монтроуз усетил как сърцето го присвива.

— Смяташ ли наистина…

— Трудно може да се каже. Не знаем докъде е стигнало увлечението й. Но съм убеден, че време за губене няма и трябва незабавно да начертаем план за действие, който ще те обвие в слава и по този начин ще контрира обаянието на въпросния Фосдайк. Ще посветя цялото си свободно време на проблема.

На другия ден, докато седял с Розали в столовата и споделял с нея пудинг с месо „Марлен Дитрих“, Монтроуз забелязал, че момичето е в плен на някакви силни чувства.

— Монти — възкликнала тя преди той да е сдъвкал първата хапка, — знаеш ли какво ми каза капитан Фосдайк тази сутрин?

Монтроуз се задавил.

— Ако този тип те е оскърбил — извикал той, — аз ще го… Аз ще бъда крайно раздразнен — заключил разпалено.

— Не ставай глупав. Не е разговарял с мен, а с Луела Бенстед. Нали знаеш, че тя скоро пак ще се жени…