П. Удхаус - Бинго и пекинезката криза

Но нямало как, работата трябвало да се свърши и той запретнал ръкави. Отправил се право към дома на Пъркис и икономът го вкарал в гостната.

— Господин Литъл — обявил той и го оставил. А Бинго се стегнал да посрещне мъжествено очакващото го изпитание.

Още от пръв поглед му станало ясно, че Пъркис няма да е лесен събеседник. В маниера му нямало и намек за обноските на любезния домакин, ненадейно навестен от неканен, но добре дошъл гостенин. Когато икономът въвел Бинго, Пъркис стоял с гръб към него, загледан през стъклото на голямата врата, водеща към градината, и така рязко се обърнал, че на Бинго му призляло. Да не говорим за страховития поглед, който впил в нашия приятел. Бинго го диагностицирал като изпълнен с погнуса — естествената погнуса на данъкоплатец, съзрял пред себе си нехранимайкото, задигнал песа му с помощта на парче вмирисано сирене. И Бинго усетил, че за постигането на хепиенд ще трябва да бъде по-любезен и обаятелен от всеки друг път.

— Е? — попитал Пъркис.

Бинго решил да си признае всичко мъжествено, без заобикалки.

— Дойдох по повод пекинеза — започнал той.

В същия миг, преди да успее да вмъкне още някаква дума, в дихателната му тръба попаднало някакво чуждо тяло, по всяка вероятност муха или молец, което изтрило всяко слово от устата му и го принудило дяволски да се разкашля. А докато кашлял, видял как Пъркис махнал отчаяно с ръка.

— Очаквах това — въздъхнал той.

Бинго само продължил да кашля.

— Да — настоял Пъркис. — Опасенията ми се потвърдиха. Имате право. Аз откраднах кучето.

Бинго криво-ляво се бил справил вече с мухата или молеца, но все още не бил в състояние да говори. Бил онемял от изумление. Пъркис приличал на филмов герой, хванат на местопрестъплението. Вече не гледал гневно, а с тъпа, безнадеждна болка в очите.

— Вие сте женен, господин Литъл — продължил той, — затова може би ще ме разберете. Жена ми замина при една своя болна леля в Търнбридж Уелс. Малко преди да отпътува, си купи един пекинез, който повери на моите грижи и особено подчерта никога да не го пускам на крачка от себе си, без да е завързан на каишка. Пуснах го само да потича. И повече не го видях.

Пъркис запреглъщал болезнено. Бинго задишал тежко. Пъркис продължил:

— Да, изчезна безследно и ми стана ясно, че единственият изход от положението е да намеря заместител с идентична външност. Днес цял следобед обикалях лондонските магазини за домашни животни, но безрезултатно. Тогава си спомних, че госпожа Литъл има няколко такива животинки — всичките досущ като загубената от мен. Помислих си, че може би ще се съгласи да ми продаде една. — Той въздъхнал. — Тази вечер отидох у вас, но научих, че тя не е в Лондон и не мога да се свържа с нея по телефона. Понечих да си тръгна и бях стигнал външната врата, когато нещо подскочи, и се удари в крака ми. Беше пекинез, господин Литъл, и при това бе одрал кожата на изгубения от мен. Изкушението беше прекалено силно…

— Нима го свихте! — ахнал Бинго, потресен и възмутен.

Пъркис само кимнал. Бинго зацъкал с език.

— Как можахте, Пъркис! — сурово го порицал той.

— Знам, знам. Напълно съзнавам колко е долна постъпката ми. Като оправдание може да ми послужи единствено фактът, че си нямах представа… че някой ме е видял. — Той въздъхнал още веднъж. — Животното е в кухнята, където се наслаждава на лека вечеря. Ще позвъня на иконома да го донесе. А като си помисля какво ще каже жена ми, направо се разтрепервам — завършил Пъркис и се разтреперил.

— Допускате, че ще се разстрои, като се върне и открие, че няма пекинез, който да й каже „мамо“?

— Допускам.

— Тогава, Пъркис — плеснал го Бинго по рамото, — задръжте животното.

Много се харесва, като си спомни този момент. Държанието му било светско, мило, изпъстрено със сладост и пръскащо светлина. Според него Пъркис останал с впечатлението, че се е натъкнал на ангел в човешки облик или нещо подобно.

— Да го задържа?

— Определено.

— Ами госпожа Литъл…

— Не се безпокойте. Жена ми представа си няма днес колко пекинеза е имала вчера. Достатъчно е контингентът им да е значителен, и тя е спокойна. Освен това — продължил Бинго с мек укор — ще бъде прекалено разстроена, като се върне, за да се тревожи за някакви си пекинези. Защото, Пъркис, нали разбирате, тя даваше душа и сърце аз да стана редактор на „Лигавчета и гащиризончета“. Така ще й стане мъчно, като разбере какво отношение сте заели по въпроса. Нали ги знаете жените.