П. Удхаус - Бинго и пекинезката криза

— О! Господин Литъл!

Моментът изисквал светкавични действия. Зад Бинго се мъдрела камионетка, натоварена с багаж, и макар че повечето хора биха се примирили с факта, че пътят към всякакво отстъпление им е отрязан, наш Бинго е направен от по-як материал.

— Е, хайде, господин Пъркис, довиждане — рекъл той вежливо, пъргаво се метнал на камионетката и дим да го няма. Насочил я към главния изход, напуснал гарата и отпрашил право за брега на Темза. Постоял там, докато преценил, че Б.Б.Тъкър е имал достатъчно време да се измете от гарата, сетне бързо се върнал на познатото старо място под часовника, за да възобнови преговорите с Пъркис.

В някои отношения всичко било наред, тъй като от Б.Б.Тъкър нямало и следа. В други отношения обаче нещата съвсем не били наред, защото и от Пъркис нямало ни следа. Бил се стопил като мартенски сняг и след като почакал нетърпеливо около половин час, Бинго бил принуден да стигне до извода, че събеседникът му няма да се върне. Значи, Пъркис бил спуснал кепенците. Като се поразмислил вече на спокойствие, Бинго се сетил, че докато отпрашвал зад волана на камионетката, онзи му бил хвърлил един такъв особен поглед и се зачудил сега дали Пъркис не го е взел за малко ексцентричен? Започнал да се бои от най-лошото. Претендентът за редакторско място, помислил той, едва ли ще спечели овациите на евентуалния си работодател, ако се мята пред очите на последния в разни камионетки.

Прибрал се замислен, хапнал и тъкмо привършвал кафето, когато по радиото съобщили резултатите от надбягванията в два часа. Пъпчивия Чар-ли не се класирал в първата тройка. Провидението, накарало го да заложи на това животно и последния си грош, просто се изгаврило с него. И не за пръв път.

А на следващия ден следобедната поща донесла писмо от Пъркис, което доказвало, че интуицията не го е излъгала. Прочел го и го накъсал на хиляда парченца. Или поне така твърди. Най-вероятно е да са били осем. С писмото му духвали под опашката. Пъркис (пишел Пъркис) бил обмислил всичко и смятал да реши по друг начин въпроса с вакантното редакторско място в „Лигавчета и гащиризончета“.

Не бихме преувеличили, ако кажем, че Бинго бил разсеян по време на вечерята. Така както той виждал нещата, предстояли му трудни обяснения след завръщането на госпожа Бинго, а след обясненията, дявол да го вземе, нещата нямало да станат кой знае колко розови. Тя нямало да се зарадва на съдбата, сполетяла десетачката й. А това стигало, за да се хвърли сянка върху семейното щастие. Като прибавим и разкритието, че е провалил шансовете си да стане редактор, къщата щяла да заприлича най-вече на врящ котел.

Та затова, както споменах, бил доста разсеян. Шестте пекинеза го придружили до библиотеката и зачакали полагаемите им се бучки захар, но Бинго бил твърде угрижен, за да изпълни дълга си към безсловесните твари. Цялата му интелектуална мощ била канализирана към решаването на проблема как да се измъкне от ямата с нечистотиите, в която бил затънал.

И тогава — много постепенно (той дори не си спомня какво именно го е навело първоначално на тази идея) — в съзнанието му се запромъквало впечатлението, че с шестте пекинеза не всичко е наред.

Не че имало промяна във външния им вид или в поведението им. Изглеждали си както винаги и се държали както винаги. Работата била много по-тънка. И тогава — внезапно като мокър парцал — истината го цапардосала през лицето.

Пекинезите били само пет.

На непосветения в навиците на пекинезите аматьор не би се сторил толкова зловещ фактът, че в една къща, съдържаща шест екземпляра, за вечерната бучка захар са се явили само пет. Шестият, ще рече непосветеният, трябва да е някъде из къщата по лична работа: я заравя кокал, я се е отдал на освежителна дрямка или нещо такова. Но Бинго бе твърде добре запознат с нравите на пекинезите. За него тяхната психология била отворена книга. Не хранел и капка съмнение, че щом в момента на раздаването на бучките край него са се стекли само пет кучета, значи това е тяхната численост. Шестият просто е офейкал, без да му разпишат книжката за отпуски.

Направил страшното откритие тъкмо когато си разбърквал кафето, така че лъжичката се изплъзнала от обезсилените му пръсти. Представил си нагледно всички последствия и ченето му увиснало.

Това вече бил капакът! Никакво съмнение. В сравнение с този удар всичко останало било празна работа — дори присвояването на десетачката, законно принадлежаща на „Бодингтън и Бигс“. Защото госпожа Бинго душа давала за пекинезите. Била му ги поверила като най-обичните си същества и като си представил какво ще последва, щом наближи моментът да се отчете за опекунството и да си признае дефицита… Тук въображението му отказало. Сълзи… упреци… как можа!… Боже господи, съобразил изведнъж Бинго и очите му за малко да изхвръкнат от орбитите си. Нищо чудно госпожата да проследи мисловно линията на тези злощастни десет лири и да реши, че той е задигнал липсващото животно и го е продал за налични!