Уилям Фокнър - Победа в планината

— И тъй, аз бягам — каза Уедъл. — Като се върна в къщи, ще се срамувам. Да. Но това значи, че още живея. Още живея, защото все още познавам както страха, така и желанието. Нали животът е потвърждение на миналото и едно обещание за бъдещето! Значи, още живея… А, ето! — Беше лавровата горичка. На около триста метра пред тях, тя сякаш изникна неподвижна и тайнствено мрачна в тежкия въздух, който бе всъщност вода. Задърпа рязко поводите, а прегърбеният и мърморещ негър с напълно скрито лице го настигна, отмина и едва тогава чистокръвният спря, сам и по своя воля. — Но тук не се вижда никаква пътека — рече Уедъл. В този миг от горичката изскочи някаква фигура и затича към тях. Уедъл напъха поводите под крака си и скри ръка под наметалото. Тогава видя, че е момчето. То ги приближи с побеляло лице, цялото напрегнато, очите му сериозни.

— Ей оттам трябва — каза то.

— Благодаря — рече Уедъл. — Много любезно от твоя страна да дойдеш и да ни покажеш, макар че сигурно и ние щяхме да се оправим.

— Да — каза момчето, сякаш не е чуло какво му говорят. То бе вече откачило оглавника на червения кон. — Точно от другата страна на храстите. Оттук не се вижда, но като се влезе в тях…

— Къде? — обади се негърът. — Всичко ще обадя. Четири години и пак не ти дойде акълът…

— Млъкни! — каза му Уедъл, после се обърна към момчето. — Много съм ти задължен. Ако искаш, задръж оглавника, нямам друго. А сега се прибирай. Ние ще намерим пътеката. Сега вече е лесно.

— Те също знаят пътеката — рече момчето и дръпна коня. — Елате.

— Почакай — каза Уедъл и спря коня. Хюл държеше оглавника и гледаше към горичката. — Искаш да кажеш, че ние знаем, ама и те знаят, така ли?

— По дяволите, тръгвайте! — извика момчето с растяща ярост. — Хайде, че ми омръзна! Страшно ми омръзна.

— Добре — каза Уедъл и се огледа, присмехулен, язвителен. Лицето му бе изпито, измъчено, уморено. — Трябва да се върви. Не мога да остана тук, дори и да имах къде да се подслоня. Следователно трябва да избирам между три възможности. Тъкмо това най-много обърква човека — тази трета възможност. И то когато е схванал, че животът не е нищо друго, освен погрешният избор между две възможности, камо ли да трябва да избираш една от три. Ти се прибирай вкъщи.

Момчето се обърна и го изгледа.

— Ние ще работим — каза то. — Сега можем да се върнем у дома, тъй като татко и Вач са… Не, можем да слезем от планината по двама на кон, двама на единия и двама на другия. Като стигнем долината, ще се ожените в Мейсфийлд. Няма да ви посрамим.

— Но нали тя си има един младеж, който я чака пред църквата в неделя, изпраща я до вкъщи, вечеря у вас и може би се посчепква с другите момчета за нея?

— Значи, не искаш да ни вземеш?

— Не. Връщай се вкъщи!

Момчето за миг остана на мястото си, хванало оглавника, навело лице, след това се извърна и тихо каза:

— Тогава да вървим. Трябва да побързаме.

— Чакай — рече Уедъл, — какво си намислил?

— Ще дойда донякъде с вас. Хайде! — И задърпа червения кон напред, към пътя.

— Стой! — извика Уедъл. — Връщай се вкъщи! Войната свърши и Вач знае това.

Момчето не отвърна. Поведе коня към храсталаците. Чистокръвният се дръпна назад.

— Тпру, Цезар! — викна негърът. — Чакай, Соши! Аз оттук не минавам…

Без да спира, момчето погледна назад през рамо.

— Ти стой там — каза то, — стой където си!

Пътеката представляваше едва забележима драскотина, която се раздвоява и заобикаля храстите.

— Сега вече виждам — каза Уедъл, — можеш да се прибираш.

— Малко ще ви изпратя — каза момчето; гласът му бе толкова тих, че Уедъл разбра: Хюл сдържаше дъха си, целият изпънат и нащрек. Уедъл си пое дъх, а червеният кон подскочи надолу. „Глупости — помисли си той. — Още пет минути и тая игра ще свърши. Уж исках да възвърна правото си на страх, но май попрекалих.“ Пътеката се разшири. До него пристъпваше и чистокръвният. Момчето крачеше между двата коня и отново обърна глава към негъра.

— Нали ти казах, ти стой назад.

— Защо назад? — попита Уедъл и се вгледа в помръкналото и напрегнато лице на момчето. „Не мога да разбера: хванах ли се на тая игра или не“ — мина му през ума. И каза на глас: — Защо трябва да стои назад?

Момчето го погледна, спря и дръпна червения кон.

— Ще работим — каза то, — няма да те посрамим.

Уедъл почувствува, че мислите му отрезвяват. Спогледаха се с Хюл.

— Смяташ ли, че направихме погрешния избор? — попита Уедъл. — Нали трябваше да избираме. Една от три възможности.