Уилям Фокнър - Победа в планината

През прозореца на хижата петимата наблюдаваха конете, които изпъплиха по калната пътека и спряха пред вратата на двора. Мъжът, който водеше първия кон, бе с ниско прихлупена над лицето широкопола шапка и прегъваше смачкана снага под сиво износено наметало, от което стърчеше лявата му ръка, стиснала поводите. Юздата беше със сребърни халки, а конят — дръглив, опръскан с кал, ала чистокръвен дорест жребец, който вместо седло на гърба си носеше морскосиньо войнишко одеяло, завързано с връв. Вторият кон беше късотрупест, голямоглав, недорасъл и червен, също потънал в кал. Юздата му беше приспособена от канап и тел, а на кавалерийското седло върху гърба му, високо над разлюлените стремена, бе кацнало нещо безформено, малко по-голямо от дете, което в далечината бе сякаш облечено в непознати за човека одежди.

Един от тримата мъже на прозореца бързо се дръпна назад. Без да се обръщат, останалите го чуха, като прекоси живо стаята и след това се върна с дълга пушка в ръце.

— Недей — рече по-старият.

— Не виждаш ли наметалото? — каза по-младият. — Бунтовническо наметало.

— Какво от това — каза другият, — нали се предадоха? Признаха си, че са бити.

Видяха, че конете спират пред портата. Скована от хлътнали в дупките си греди от хикори, тя увенчаваше каменна ограда, която се спускаше стръмно по склона и се рисуваше като ясен релеф върху долината и далечната планинска верига, стапяща се в ниското и чезнещо небе.

Съществото от втория кон се смъкна на земята, подавайки поводите на лявата, протегната изпод сивата наметка ръка, която държеше и жребеца. Видяха го да влиза в двора, да се изкачва по пътеката и след това се скри зад рамката на прозореца. После го чуха да ходи по дъските на верандата и да хлопа на вратата. Не се помръднаха, а съществото отново похлопа.

След малко, без да обръща глава, старият рече:

— Иди виж.

Една от жените, по-старата, се откъсна от прозореца и се плъзна безшумно по пода — беше боса. Приближи вратата и я открехна. Мразовитата и влажна светлина на гаснещия априлски следобед нахълта и я заля: дребна женица с безизразно съсухрено лице, облечена в сива разкривена дреха. Отвъд прага срещу нея стоеше създание, малко по-едро от голяма маймуна, нахлузило огромна синя куртка на редник от федералната армия, а на главата си вързало като палатка, чиито поли падаха около раменете му, парче брезент, срязано може би направо от чергилото на някоя лавкаджийска каруца; в отвора на тази палатка жената не видя нищо освен бялото на две очи, примигващи и призрачни, с които негърът огледа босоногата жена с избеляла басмена дреха и неприветливата гола вътрешност на хижата.

— Господарят майор Соши Уедъл ви праща своите комплименти и каза, че моли за подслон за себе си, едно момче и два коня — рече той надуто, с глас на папагал. Жената го погледна. Лицето й напомняше измита маска. — Бяхме ееей нататък да се бием с янките — продължи негърът. — И вече свършихме. Сега си отиваме у дома.

Жената проговори сякаш иззад лицето си, гласът й долетя като иззад някаква парцалена кукла или нашарено платно:

— Ще го попитам.

— Плащаме си — каза негърът.

— Плащате? — Замълчавайки, тя сякаш се помъчи да го разбере. — Това тука да не е планински хан?

Негърът махна с ръка.

— Няма значение. Нощували сме и на много по-лоши места. Кажи там, че е дошъл Соши Уедъл. — В този момент той забеляза, че жената гледа зад него. Обърна се и видя човека с износеното сиво наметало на половин разстояние между портата и къщата. Той се приближи, качи се на верандата и свали с лявата си ръка широкополата мека шапка, носеща потъмнялото венче на пехотен офицер от войските на Конфедерацията. Имаше мургаво лице, тъмни очи и черна коса, едновременно изпит и налят, високомерен. Не беше много висок, но стърчеше над негъра пет-шест инча. Наметалото му бе доста износено, избеляло на раменете, където светлината пада най-силно, а в полите — зацапано, смачкано и опръскано с кал, кърпено и съшивано, непрестанно четкано и загубило напълно мъхавостта си.

— Добър ден, госпожо — рече той. — Имате ли място в яхъра за моите коне и подслон за мен и за слугата?

Жената го изгледа неподвижна и замислена, като че вижда привидение, от което не се плаши.

— Трябва да проверя — каза тя.

— Ще заплатя — рече той. — Знам какви са времената.

— Първо да попитам — отвърна жената и понечи да се обърне, но спря. Зад нея се приближаваше старият. Беше едър, с дочени дрехи, кичур стоманеносива коса и бледи очи.