Уилям Фокнър - Пърси Грим

— Все пак не мисля, че има нужда от това. Ако имаше, ние всички щяхме да действаме, но като цивилни граждани. Не мога да използвам легиона за такова нещо. В края на краищата вече не сме войници. И да можех, нямаше да се съглася.

Грим го погледна без гняв, сякаш пред него стои не човек, а някаква буболечка.

— Все пак навремето сте носили униформа — каза той уж търпеливо. — И предполагам, няма да използвате авторитета си да ми попречите да разговарям поотделно с другите. Нали?

— Няма. Нямам власт да направя това. Но не забравяй, само по частен път, като с отделни граждани! Името ми изобщо не бива да споменаваш.

И тогава Грим на свой ред го сряза:

— Дори не мисля — каза той и си отиде.

Това бе в събота, около четири часа. До края на следобеда той обиколи магазините и канцелариите, където работеха членовете на легиона, тъй че на свечеряване се бяха събрали вече достатъчно настроени в неговата гама хора, от които можеше да се сформира почти пълен взвод. Той бе неуморим, сдържан и все пак настойчив; в него имаше нещо неотразимо и пророческо. Въпреки това събраните доброволци бяха съгласни с командира си в едно: да стоят по-далеч от официалното предназначение на легиона — при което, без преднамерени усилия, Грим бе постигнал първоначалната си цел: начело сега стоеше той. Събра ги точно преди вечеря, разпредели ги в отделения, назначи командири и щаб; по това време по-младите, които не бяха се били във Франция, почваха вече да се разгорещяват. Обърна се към тях накратко и хладно:

— … Ред… законност… нека всички видят какви хора са носили униформата на Съединените щати… И още нещо — сега вече той мина към по-фамилиарен тон, както става с полковите командири, които познават хората си по име, — всичко това оставям на вас. Ще постъпя тъй, както вие решите. Смятам, че няма да е лошо, да не събличам униформата, докато не уредим въпроса. Така всеки ще разбере, че чичо Сам е с нас не само по дух.

— Но него го няма — тозчас се обади някой, очевидно човек със схващанията на стария командир, който между другото не присъстваше на срещата им. — Безредиците все още нямат нищо общо с властта. Шерифът Кенеди може да не е съгласен. Тук става дума за Джеферсън, а не за Вашингтон!

— Ще го накараме да се съгласи — каза Грим. — Каква е целта на вашия легион, нали да защищава Америка и американците?

— Не — рече другият. — Според мен по-добре ще е да не превръщаме нещата в демонстрация. Можем да правим каквото си искаме без такива работи. По-добре е. Не е ли така, момчета?

— Добре тогава — каза Грим. — Ще направим както казвате. Но всеки ще трябва да носи пистолет. След един час на същото място ще направим преглед на оръжието. Всеки трябва да се яви.

— А какво ще каже Кенеди за тия пистолети? — попита някой.

— Аз ще се погрижа за това — рече Грим. — Явете се тук точно след един час с оръжие. — И ги разпусна. Прекоси стихналия площад и влезе в канцеларията на шерифа. Казаха му, че шерифът си бил у дома. — У дома? — повтори Грим. — Сега? Какво прави там?

— Вечеря, предполагам. Мъжага като него има нужда да яде по няколко пъти на ден.

— У дома! — повтори Грим. В погледа му нямаше блясък, беше същият студен и отнесен поглед, с който бе удостоил командира на легиона. — Яде! — Излезе и забърза. Мина отново през пустия площад, опустял, защото хората мирно и тихо седяха на трапезите си в мирния и тих градец на мирната и тиха околия. Отиде до дома на шерифа. Първата дума на шерифа беше „не“.

— Какво? Да се съберат на площада двайсет души с пистолети в джобовете? Не! Това няма да го бъде! Не мога да допусна. Не може. Остави на мен тая работа.

Грим го изгледа, след това се обърна и вече забързал, каза:

— Добре, щом така искаш. Няма да ти се бъркам в работата, но и ти няма да ми се бъркаш. — Думите му не прозвучаха като заплаха. Бяха изречени твърде равно, категорично и без излишно разгорещяване. Тръгна бързо към вратата. Шерифът погледна след него, после го повика. Грим се обърна.

— Остави вкъщи и своя пистолет — каза шерифът. — Чуваш ли? — Грим не отвърна. Продължи пътя си, а шерифът смръщено го проследи с очи, додето се изгуби.

След вечеря шерифът се върна в града — нещо, което не бе правил от години, освен ако не го викаха по бърза и неотложна работа. Пред затвора видя пост от хората на Грим, друг пост пред съда, трети патрулираше по площада и околните улици. Другите, свободни от наряд, били, както му казаха, в кантората на памучната компания, наета сега от Грим и използвана за команден пункт. Шерифът срещна Грим на улицата, когато минаваше да инспектира постовете.