Уилям Фокнър - Слез на земята, Моисей

— Аз ще й кажа — настоя тя.

— Тогава, ако искате, да дойда и да й поговоря?

— Ще бъде много любезно от ваша страна. — И си тръгна, изправена на своите крехки и леки нозе, които, слизайки по стълбата, му се сториха дори пъргави. Той отново телефонира на началника в Илиной, обади се и на едно погребално бюро в Джолиет. После още веднъж прекоси горещия и празен площад. Почака съвсем малко, докато издателят се върне от обяд.

— Ще го караме у дома — каза той. — Мис Уоршъм, ти, аз и още някои. Ще струва…

— Чакай — каза издателят, — чакай. Какви други?

— Още не знам. Но ще струва около двеста. Телефонните разноски не включвам, за тях ще се погрижа аз. Като се видим с Карадърз Едмъндз, все ще измъкна нещо и от него. Не знам колко, но все ще е нещо. Да речем около петдесет. За останалото сме ти и аз. Тя настояваше да ми остави двайсет и пет, което е точно два пъти повече от онова, което се помъчих да я убедя, че ще струва, и точно четири пъти повече от онова, което тя може да си позволи…

— Чакай — рече издателят, — чакай.

— Той ще пристигне вдругиден с влак номер четири, а ние ще го посрещнем — мис Уоршъм и баба му, старата негърка, с моя автомобил, а ти и аз с твоя. Мис Уоршъм и старата ще го откарат до родното му място, тоест където старата го е отгледала, или по-скоро се е опитала да го отгледа. Катафалката ще струва към петнайсет, без да броим цветята…

— Цветя ли? — извика издателят.

— Цветя — каза Стивънз. — Кажи го всичко двеста и двайсет и пет. И по всяка вероятност най-много ще се падне на теб и на мен. Ясно?

— Не е ясно — каза издателят. — Но какво да сторя, като не мога да не приема. Поврага, дори да не приема, новината си я бива. Ще ми бъде за пръв път да плащам за дописка, която предварително съм обещал, че няма да печатам.

— Която предварително си обещал да не печаташ — каза Стивънз.

През остатъка от този горещ и вече безветрен следобед, докато чиновници от общината, мирови съдии и пристави, изминали по петнайсет-двайсет мили от всички краища на околията, се качваха по стълбата до празната кантора, повикваха го на име, почиваха си за миг, след това си тръгваха, връщаха се и сядаха да чакат с цигара в уста, Стивънз тичаше от магазин на магазин, от кантора на кантора, обикаляше площада — търговци и чиновници, собственици и служители, лекари, зъболекари, адвокати и бръснари и с готовата си реч бързаше да ги убеди:

— Работата е да върнем един мъртъв негър в бащиния му дом. Заради мис Уоршъм го правим. Нищо, че не е по списък и без подпис, дайте ми един долар и толкоз. Може и половин долар. Или четвърт.

Същата нощ след вечеря той се отправи в бездиханния и пълен със звезди мрак към къщата на мис Уоршъм в края на града и похлопа на небоядисаната парадна врата. Прие го Хемп Уоршъм — старият негър с корем, подут от зеленчуците, с които той, жена му и мис Уоршъм редовно се хранеха, със замъглени старчески очи и венец от бяла коса, напомняща главата на римски пълководец.

— Тя ви чака — рече той. — И любезно моли да се качите в стаята й.

— Там ли е и леля Моли? — попита Стивънз.

— Всички сме там — каза Уоршъм.

Стивънз пресече осветения хол (знаеше, че цялата къща все още се осветява с газени лампи и че още няма течаща вода) и се заизкачва пред негъра по чистото небоядисано стълбище, облепено с овехтели книжни тапети, после го последва през вестибюла до чистата и оскъдно наредена спалня, издаваща безпогрешния тънък аромат на стара мома. Както бе казал Хемп, тук бяха всички — жена му, една огромна светлокожа жена с ярък тюрбан, която се подпираше на вратата, мис Уоршъм, все така изпъната на своя прост дървен стол, и старата негърка в единствения люлеещ се стол до камината, в която дори тази вечер едва-едва припламваха шепа въглени.

Тя държеше глинена лула с тръстиково стъбло, но не пушеше, в почернялата чашка на лулата пепелта бе мъртва и бяла; поглеждайки я в същност едва сега, Стивънз си помисли: Боже мой, та тя не е по-едра от десетгодишно дете! После седна и четиримата — мис Уоршъм, старата негърка, брат й и той — образуваха полукръг пред тухлената камина, в която тлееха най-древните символи на човешкото сцепление и солидарност.

— Вдругиден, лельо Моли — рече Стивънз, — той ще си бъде у дома. — Старата негърка дори не го погледна; тя изобщо не го поглеждаше.

— Мъртъв — отрони тя. — Фараонът го взе.

— Тъй, тъй, о боже — каза Хемп. — Фараонът го взе.

— Продаде моя Бенджамин — рече старата негърка. — Продаде го в Египет — и почна бавно да се люлее на стола.