Уилям Фокнър - Стръвницата

След малко тя си отиде. Сухото почукване на кълвача продължи също тъй внезапно, както бе спряло. После му се стори, че дочува кучетата — само някакъв ропот, без отчетлив звук; може би го чуваше две-три минути, преди да осъзнае какво е — то изплуваше в слуха му, после отново заглъхваше. Не се приближиха. Не можа да се закълне кучета ли чу и ако са кучета, мечка ли бяха подгонили, друга мечка, разбира се. От тръстиките изникна Сам, прескочи блатото, а ранената кучка го следваше по петите със стъпки, на които учат птичарите. Приближи се и приклекна до крака му, цялата разтреперана.

— Не я видях — рече той. — Не можах, Сам.

— Знам — отвърна Сам. — Тя те е гледала. И не си я чул, нали?

— Не — каза момчето, — аз…

— Умна е тя — рече Сам. — Много е умна. — Момчето отново забеляза в очите му познатите и притъмнени, замислени искри; Сам погледна леко и непрестанно треперещата кучка до крака на момчето. От издраното й рамо като ярки малини бяха бликнали капки прясна кръв. — И е много голяма. А ние все още нямаме куче като хората. Но може би някой ден…

Защото някой ден щеше винаги да има. Сега беше само десетгодишен. Струваше му се, че се вижда заедно с нея, двамата, прилични на сенки в преддверието на ада, откъдето времето тръгва и се превръща на време: старата стръвница, освободена от своята смъртност, и сам той, поел част от нейната. Защото сега му ставаше ясно онова, което бе надушил в сгушените кучета, което бе усетил в собствената си слюнка; едва сега той позна страха, тъй както юношата познава предадените му по наследство, ала далеч не в негово владение любов, страсти и опит, когато за първи път случайно се намери в присъствието или просто в спалнята на жена, която е обичала и е била обичана от много мъже. И тъй, аз ще трябва да се срещна с нея — мислеше той без ужас и дори без надежда. — Ще трябва да я погледна в очите . Така дойде юни следващата година. Отново бяха в лагера и празнуваха рождените дни на майор Де Спейн и генерал Компсън. Макар че единият бе роден през септември, а другият — посред зима и приблизително трийсет години по-рано, всеки юни двамата, МакКаслин, Бун и Уолтър Юъл (а отсега нататък и момчето) прекарваха по две седмици в лагера, ловяха риба, стреляха по катерици и пуйки, а нощно време взимаха кучетата и тръгваха да бият миещи се мечки и диви котки. В същност с рибата, катериците и дивите котки се занимаваха Бун и негрите (а сега и момчето), тъй като доказаните ловци, не само майор Де Спейн и старият генерал Компсън (които прекарваха двете седмици на столовете-люлки край огромния железен котел със супа, бъркаха и опитваха, а чичо Аш се караше, че не се правело така, пък Джим, синът на Тени, само наливаше уискито в калаения черпак и оттам го пиеше), но дори МакКаслин и Уолтър Юъл, които все още бяха достатъчно млади, не одобряваха друг вид стрелба, освен с пистолет по дивите пуяци за облог или да изпитат вярното си око.

И тъй, братовчед му МакКаслин и останалите си мислеха, че ходи за катерици. На третата вечер той реши, че и Сам Фадърз мисли същото. Всяка сутрин след закуска напускаше бивака. Сега вече имаше собствена пушка, подарък за Коледа; щеше да я притежава и да стреля с нея още почти седемдесет години, а от двете новички цеви, затворени в новия приклад, един ден щеше да остане само посребреният предпазител, на който бяха гравирани неговото и на МакКаслин имена и датата 1878. Той намери дървото до малкото блато, където бе стоял в онази утрин. С помощта на компаса обиколи наоколо; без да съзнава какво прави, продължаваше да се учи и да става все по-опитен от обикновените горски ловци. На третия ден намери дори дънера, където за първи път бе видял следата. Стволът бе напълно свлечен, но се изцеляваше с невероятна бързина и с някаква страстна и почти видима ревност търсеше отново земята, от която бе израсъл. Сега обикаляше лятната гора, мрачна от зеленина и много по-смръщена, отколкото в сивото ноемврийско мъртвило; дори по пладне слънцето проникваше само тук-таме, колкото да прошари с безветрените си петна земята, която никога не изсъхваше напълно и гъмжеше от змии — мокасинови ли не щеш, водни, гърмящи, всичките пъстри като нашарения мрак и затова рядко можеше да ги забележи, додето не шавнат. Връщаше се в лагера все по-късно и по-късно, първия ден, втория ден, а привечер на третия ден мина край дървената оградка, затваряща плевнята, в която Сам вечерно време прибираше животните.

— Още не търсиш, където трябва — каза му Сам.