Уилям Фокнър - Стръвницата

— Не виждаш ли? — развика се той. — Не виждаш ли? Цялата земя, целият Юг са прокълнати и всички ние, дето сме родени и сме сукали от нея, и бели, и черни, сме прокълнати! Съгласен съм, че това проклятие идва от моята раса. Сигурно затуй потомството ни не може да го превъзмогне и да се бори с него, а ще търпи, дано преживее, додето клетвата се вдигне. И тогава ще дойде ред на вашата раса, с нашия ние злоупотребихме. Но не сега, още не! Не разбираш ли?

Другият се изправи, негладените дрехи все тъй наподобяваха проповеднически, книгата бе затворена върху пръста, който бележеше докъде е прочетено, другата ръка държеше празните рамки като палка на учител по музика, изправи се и заговори отмерените и напевни глупости на безмерната лудост и безпочвената надежда:

— Вие грешите. Проклятието, което вие, белите, донесохте на тази страна, вече е вдигнато. То е лишено от смисъл, захвърлено. Свидетели сме на нова ера, ера, посветена, както са възнамерявали и нашите основатели, на свободата и равенството за всички и всички ще живеем в тази страна като в един нов Ханаан.

— Свобода ли? От какво? От труд? Ханаан! — той замахна и описа цял кръг с ръката си, при което му се стори, че всичко изведнъж се е събрало наоколо и ясно се вижда в тази ветровита, влажна, студена и тъжна негърска стая — празните поля без плуг и без семе, без огради за добитъка, който не съществува дори в несъществуващите обори. — Тук в кой край на Ханаан се намираме?

— В лошо време ни виждате. Сега е зима. Никой не обработва земята зимно време.

— Ясно. И, разбира се, нуждите на Фонсиба от храна и от дрехи ще чакат, докато полето стои неразорано.

— Имам пенсия — каза другият, сякаш казваше Имам божието благоволение или Имам златна мина . — Получавам и пенсията на баща си. Ще дойде на първо число. Кой сме днес?

— Единайсети — отвърна той. — Още двайсет дни. А дотогава?

— Взел съм малко зарзават от търговеца в Миднайт, имам сметка при него, той ми внася пенсията в банката. Дал съм му правото да управлява моите средства…

— Ясно. Ами ако зарзаватът не стигне за двайсет дни?

— Имам още една свиня.

— Къде?

— Вън — каза другият. — В нашия край е нещо съвсем обикновено през зимата да си пуснеш животните на свобода, сами да си търсят прехраната. Чат-пат наобикаля. Но и да не дойде, по следите ще я намеря, стига да стане нужда…

— Да! — извика той. — Защото какво от това, нали си имаш пенсията! И човекът в Миднайт ще я получи, ще си удържи за колкото сте му изяли, пък остане ли нещо, ваше собствения си дометвиес краищата на края — в, той казаве. А дотогава свинята или ще бъде изядена, или няма да я хванеш. И после?

— После ще настъпи пролет — рече другият. — Напролет възнамерявам…

— Ще настъпи януари, след туй февруари. После повече от половината на март…

Когато отново поспря в кухнята, тя все тъй седеше там, не се познаваше диша ли, жива ли е, само очите й го наблюдаваха; направи крачка към нея, ала тя остана неподвижна, пък и нямаше накъде да отстъпи: само огромните бездънни очи с цвета на мастило върху това изпито удължено кафяво лице го гледаха с тревога, но без да го познаят, без да прочете в тях надежда.

— Фонсиба — рече той, — Фонсиба! Добре ли си?

— Свободна съм — отвърна тя.

Миднайт представляваше една кръчма, един яхър за кираджийски коне, голям магазин (тук ще е мястото, където за взаимно улеснение идват чековете с пенсията — помисли си той), по-малък магазин, хан и ковачница. Имаше и банка. Собственик бе някой си от Мисисипи, който също бе служил в кавалерията на Форест; едва сега му олекна и за първи път, откакто бе тръгнал преди осем дни, разпаса златния пояс, извади молив и хартия, умножи три долара по дванайсет месеца и с полученото раздели хиляда — по този начин сумата се разпределяше за около двайсет и осем години; значи, двайсет и осем години тя поне нямаше да гладува. Банкерът обеща да праща трите долара с куриер на всяко петнайсето число от месеца и лично да й ги дава, а той се върна у дома. Всичко това стана, защото в 1874 баща му и чичо му бяха мъртви и старите тефтери никога вече не слязоха от лавицата над масата, където баща му ги бе оставил за последен път в оня ден на 1869. Но той можеше да допълни:

Лукас Куинтъс Карадърз МакКаслин Бийчъм. Син и последно останало живо дете на Търел, сина на Томи и Тени Бийчъм, Март 17, 1874.

само че нямаше защо. Не Лушъс Куинтъс и пр. и пр. и пр. , а Лукас Куинтъс , макар че не възразяваше да го наричат и Лушъс, тъй като чисто и просто изпусна тази дума от името си — не отказвайки се от самото име, защото все още използваше една трета от него, а просто като го измени от име на бял в свое собствено име, измислено от самия него и самия себе си наследил…